Решение № 10 от 26 юни 2003 г. по конституционно дело № 12 от 2003 г.

КОНСТИТУЦИОНЕН съд

РЕШЕНИЕ № 10 от 26 юни 2003 г. по конституционно дело № 12 от 2003 г.

Конституционният съд в състав: председател - Румен Янков, и членове: Георги Марков, Тодор Тодоров, Неделчо Беронов, Стефанка Стоянова, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков, Пенка Томчева, Лазар Груев, при участието на секретар-протоколиста Росица Топалова разгледа в закрито заседание на 26 юни 2003 г. конституционно дело № 12 от 2003 г., докладвано от съдията Васил Гоцев.

Делото е образувано от Конституционния съд на 9 май 2003 г. по искане на петчленен състав на Върховния административен съд по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.

Петчленен състав на Върховния административен съд на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията и чл. 10 от Закона за Върховния административен съд е сезирал Конституционния съд с искане да установи противо-конституционността на разпоредбите на чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси (ЗДТ) (обн., ДВ, бр. 104 от 1951 г.; изм., бр. 55 от 1991 г. и бр. 100 от 1996 г.), в частта му, с която на Министерския съвет е делегирано правомощие да одобрява тарифи, с които да определя размера на държавните такси, и на чл. 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ДВ, бр. 34 от 2000 г.).

Искателят ВАС поддържа, че делегацията по чл. 1, ал. 1 ЗДТ, която овластява Министерския съвет да одобрява тарифи, които определят размера на държавните такси, събирани от органите на съдебната власт, от другите държавни органи и бюджетни организации, противоречи на чл. 60, ал. 1 от Конституцията, според който данъците и таксите се установяват само със закон. Същото се отнася и за чл. 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР).

С определение от 20 май 2003 г. Конституционният съд е допуснал искането за разглеждане по същество и е конституирал като заинтересувани страни по делото Народното събрание, Министерския съвет, министъра на финансите, министъра на регионалното развитие и благоустройството, министъра на правосъдието и Националното сдружение на общините в Република България.

В изпълнение на предоставената им от Конституционния съд възможност становища по основателността на искането са представили всички.

Съображения по искането на петчленния състав на Върховния административен съд е изготвил и неговият председател.

Националното сдружение на общините в Република България и председателят на Върховния административен съд подкрепят искането по мотивите, изложени в него.

Всички останали заинтересувани страни смятат, че то е неоснователно. Според тях чл. 60, ал. 1 от Конституцията създава задължение със закон да бъдат установени данъците и таксите, а чл. 84, т. 3 от Конституцията постановява, че Народното събрание определя размера само на данъците.

За да се произнесе по основателността на искането, Конституционният съд взе предвид следното: 1. Относно противоконституционността на чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси (ЗДТ)

Разпоредбата постановява, че държавните такси се събират от органи и бюджетни организации в „размери, определени с тарифи, одобрени от Министерския съвет".

Дадената делегация съществува още в първоначалната редакция на чл. 1, ал. 1 ЗДТ от 1951 г. Тя е запазена както при изменението на текста, обнародвано в ДВ, бр. 55 от 12 юли 1991 г., влязло в сила след действащата Конституция, така и при изменението от 1996 г.

Поради това че предоставената делегация на Министерския съвет да одобрява тарифите за таксите е възпроизведена и в изменението на чл. 1, ал. 1 от закона, при действие на сегашната Конституция не се поставя въпросът за прилагането на § 3 от нея. Искането не засяга заварен от Конституцията от 1991 г. закон, а се отнася за закон, създаден, след като тя действа.

Член 84, т. 3 от Конституцията постановява, че Народното събрание установява данъците и определя техния размер. Член 60, ал. 1 от Конституцията казва, че гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон.

Според чл. 60, ал. 2 от нея данъчните облекчения и утежнения могат да се установяват също така със закон. Таксите в тази разпоредба не са включени.

Определянето на размера на данъците може да стане единствено от законодателния орган. Съгласно чл. 84, т. 3 от Конституцията Народното събрание не само установява данъците, но и определя техния размер. То не може да делегира това свое право на изпълнителната власт.

Веднага следва да се отбележи разликата между понятията „установява" и „определя". „Установяване" означава въвеждане, посочване на нещо, докато „определяне" е точното и ясно даване на всички присъщи негови белези. Като се изхожда от това, следва да се посочи, че установяването на данъците и таксите със закон означава, че само със закон, а не с подзаконов нормативен акт може да се въведе един данък или такса и задължение на гражданите да ги плащат. Определянето обаче на размера на данъка е различно от неговото установяване. Конституцията е предвидила само размерът на данъците да се определи със закон. При това конституционната разпоредба се отнася до всички елементи относно размера на данъка — данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка и пр. (Решение № 3 от 1996 г. по к.д. № 2 от 1998 г.; Решение № 9 от 1996 г. по к.д. № 9 от 1996 г.).

Решаването на въпроса, дали чл. 1, ал. 1 ЗДТ е противоконституционен, е свързано със съпоставяне изключителното правомощие на Народното събрание да определя размера на данъците с чл. 60, ал. 1 от Конституцията, в който е казано, че данъците и таксите се установяват със закон. Различието между чл. 84, т. 3 от Конституцията и чл. 60, ал. 1 от нея не е случайно. Поначало таксата се заплаща срещу извършена услуга. Задължението да се плати се поражда по волята на гражданина, който желае да се ползва от дадена услуга. От чл.13, ал.4 на Данъчния процесуален кодекс (ДПК) може да се направи изводът, че таксите, които се заплащат срещу услуга, са частни държавни или общински вземания.

Член 13, ал. 2, т. 2 ДПК определя като публични държавни и общински вземания таксите и други вноски, установени по основание и размер със закон.

Динамиката на обществения и в частност на стопанския живот налага многократно и понякога чести промени на размера на таксите. При това те се определят и с оглед на разходите по извършване на услугата. Този, на когото се дължат, може най-добре да прецени какви са направените за нея разходи в даден момент. Немислимо е при всички многобройни такси законодателят да прави периодически преоценки. За това и в решенията на Конституционния съд относно задължителното определяне на размера на данъците от закон не е казано, че това се отнася и за таксите.

В Решение № 9 от 2000 г. по к.д. № 6 от 2000 г. Конституционният съд, като посочва, че установяването на данъците и таксите става само със закон, относно данъците казва, че изключителната компетентност на Народното събрание обхваща съгласно чл. 84, т. 3 от Конституцията „и определянето на техния размер". Във всички решения на Конституционния съд, които третират въпроса за невъзможността със закон да се делегира на изпълнителната власт установяването на данъците и таксите, се посочва, че определянето и размера на един данък може да стане единствено от Народното събрание (цитираните вече Решение № 3 от 1996 г.; Решение № 9 от 1996 г., а така също и Решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4 от 1998 г.). В тях обаче не се казва, че това важи и за определяне размера на таксите. Различното третиране от конституционния законодател на данъците и таксите се вижда и от чл. 60, ал. 2 от Конституцията. В разпоредбата е посочено, че данъчните облекчения и утежнения могат да се установяват само със закон. За таксите това не е казано. В повечето случаи облекченията и утежненията засягат размера на данъка, който само Народното събрание може да определи.

Така както съгласно чл. 84, т. 3 от Конституцията Народното събрание не определя размера и на таксите, чл. 60, ал. 2 от Конституцията не е предвидил, че то може да въвежда и облекчения или утежнения на тях.

Народното събрание определя със закон и размера на таксите, които не са свързани с насрещни услуги и не зависи от волята на гражданина да поиска услугата срещу заплащане на таксата, а имат характер на публично задължение към държавата или общината. Те са посочени в чл. 13, ал. 2, т. 2 ДПК като публични държавни и общински вземания. Въвеждат се не само по основание със закон, но и техният размер трябва да се определи от него. Такива са например таксите по чл. 46 от Закона за пътищата (ДВ, бр. 26 от 2000 г.) върху течните горива (автомобилни бензини, дизелово гориво, втечнен нефтен газ и други газообразни въглеводороди) и таксите по чл. 32 от Закона за чистотата на атмосферния въздух (ДВ, бр. 45 от 1996 г.), които заплащат производителите и вносителите на течни горива във връзка опазване на околната среда. Макар чл. 4, т. 3 от Конституцията да постановява, че размерът на данъците се определя от Народното събрание, няма никаква пречка да се определя със закон и размерът на таксите, които са публични държавни и общински вземания. Това изискване е например предвидено в чл. 13, ал. 2, т. 2 от Данъчния процесуален кодекс.

Таксите, които се заплащат срещу определена услуга, са частни държавни и общински вземания (чл. 13, ал. 4 ДПК).

Съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията те само се установяват със закон. Това означава, че законът е който въвежда таксата. Той посочва за какво, за какви действия и услуги и кому следва да се плаща. Не може законодателят да делегира това свое право на Министерския съвет. Няма пречка обаче Народното събрание, като е определило (въвело) една такса, която не е публично държавно или общинско вземане, да предостави на изпълнителната власт определянето на нейния размер.

Така е подходено и с разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗДТ. В него е посочено, че такси се заплащат на органите на съдебната власт и на други държавни органи и бюджетни организации. Многочислеността на тези институции прави невъзможно те да се изброят в един закон. Законът за държавните такси обаче е определил, че такива такси следва да се заплащат, с което е изпълнена конституционната повеля на чл. 60, ал. 1 от Конституцията. На Министерския съвет е предоставено правото не да въвежда такси, което е сторено със Закона за държавните такси, а само да одобри тарифите на техния размер.

Поради това текстът не е противоконституционен.

2. Относно противоконституционността на чл. 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР).

Член 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър, като следва законодателното решение на чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси, постановява, че за нанасяне в кадастъра и за вписвания в имотния регистър, както и за справки и услуги, посочени в чл. 55, 56 и 59 от закона, се заплащат такси в размери, определени с тарифи, одобрени от Министерския съвет. Както се вижда в съответствие с изложеното по-горе, законът е съобразен с изискването на чл. 60, ал. 1 от Конституцията, тъй като таксата е установена с чл. 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър. В този текст е посочено, че се заплащат такси и за какви именно услуги се заплащат.

При разглеждане на конституционносъобразността на чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси бе посочено, че за разлика от размера на данъците, които съгласно чл. 84, т. 3 от Конституцията трябва да се определят от Народното събрание, таксите, които гражданите заплащат срещу услуги, следва само да са установени (въведени) със закон. Посочи се, че чл. 84, т. 3 от Конституцията изисква само размерът на данъците да се определя от Народното събрание, но не и размерът на таксите. От чл. 60, ал. 1 от Конституцията във връзка с чл. 84, т. 3 от нея следва, че таксите се въвеждат задължително със закон, но няма пречка той да делегира правото техният размер да се определя от изпълнителната власт.

Поради това и разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър също така не е противоконституционна.

С оглед на изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд РЕШИ: Отхвърля искането на петчленния състав на Върховния административен съд за установяване противоконституционността на чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси (обн., ДВ, бр. 104 от 1951 г.; изм., бр. 55 от 1991 г. и бр. 100 от 1996 г.) и на чл. 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ДВ, бр. 34 от 2000 г., в сила от 1 януари 2001 г.).

Председател: Румен Янков