Решение № 7 от 16 декември 2004 г. по конституционно дело № 6 от 2004 г.

РЕШЕНИЕ № 7 от 16 декември 2004 г. по конституционно дело № 6 от 2004 г.

Конституционният съд в състав: председател - Неделчо Беронов, и членове: Стефанка Стоянова, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков, Румен Янков, Живан Белчев, Лазар Груев, Мария Павлова, Емилия Друмева, Владислав Славов, Евгени Танчев, при участието на секретар-протоколиста Гергана Иванова разгледа в закрито заседание на 15 и 16 декември 2004 г. конституционно дело № 6 от 2004 г., докладвано от съдията Лазар Груев.

Делото е образувано на 15 юли 2004 г. по искане на главния прокурор. Допуснато е за разглеждане по същество с определение от 12 октомври 2004 г. за установяване противоконституционност на редица разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) (обн., ДВ, бр. 89 от 1974 г.; посл. изм. и доп., ДВ, бр. 103 от 2004 г.), както следва: Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 70 от 1999 г.): чл. 210, ал. 3 и 4, създадени с § 143; чл. 210а, създаден с § 144; чл. 279, ал. 1, в редакцията й, след изменението с § 179, т. 1 и чл. 279, ал. 3, създадена с § 179, т. 2, в частта на чл. 279, ал. 1 относно думите “пред съдия”; чл. 410, ал. 1 в редакцията й след изменението с § 228.

Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 42 от 2001 г.): чл. 237, ал. 3, изр. първо, в редакцията след изменението с § 9, т. 2, относно думите “пред съответния първоинстанционен съд”.

Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 50 от 2003 г.): чл. 60, ал. 1 и 2, в редакцията след изменението с § 11; чл. 61, ал. 3, в редакцията след промяната с § 12; чл. 62, след промяната с § 13; чл. 63, ал. 1, след промяната с § 14; чл. 64, ал. 1 и 3, след промяната с § 15; чл. 65, след промяната с § 16; чл. 66, ал. 1, след промяната с § 17; чл. 156, ал. 1, след промяната с § 44; чл. 176, в редакцията след отмяната на точки 2 и 3 с § 52, т. 2; чл. 178, ал. 2, в редакцията след заличаването на изречение второ с § 53; член 191, след изменението с § 57; чл. 210, ал. 3 и 5, след промяната с § 62; чл. 210а, в редакцията след допълненията с § 63; чл. 213, след промяната с § 64; чл. 219, ал. 4, в частта “справка за гражданския иск”, след промяната с § 65; чл. 235, ал. 4 в частта “справка за гражданския иск”, след промяната с § 66; чл. 237, ал. 4 - 7, създадени с § 67, т. 3; чл. 239а, създаден с § 69; чл. 409, ал. 1, създадена с § 115, т. 2 и ал. 3 - 5, създадени с § 115, т. 4; чл. 410а, ал. 1, изменена с § 116, относно думите “когато не е упражнил правомощията си по чл. 409, ал. 5”.

Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 57 от 2003 г.): чл. 277, ал. 1, след изменението с § 5.

Със същото определение Конституционният съд е отклонил искането в частта за установяване противоконституционност на чл. 207, ал. 1, относно думата “следователят” и чл. 395, относно думите “да повдигне обвинението”, като в съобразителната част е изложил мотивите си за това.

В рамките на предоставения му срок главният прокурор не се е възползвал от възможността да представи допълнителни съображения във връзка с искането.

Конституираните като заинтересовани страни Народно събрание и Съюз на съдиите не са представили становища. Такива постъпиха от Върховния касационен съд, Министерския съвет, министъра на вътрешните работи, министъра на правосъдието, Националната следствена служба, Висшия адвокатски съвет, Асоциацията на прокурорите и Камарата на следователите.

Искането се подкрепя изцяло от Асоциацията на прокурорите, в голямата си част от Националната следствена служба и частично от Камарата на следователите и Висшия адвокатски съвет. Върховният касационен съд, Министерският съвет, министърът на вътрешните работи и министърът на правосъдието считат, че то следва да бъде отхвърлено изцяло.

По основните доводи на представилите становища заинтересовани страни е взето отношение в отделните раздели на решението.

Доколкото в своето становище Министерският съвет твърди, че искането в частта му за установяване противоконституционност на отмяната на т. 2 и 3 от чл. 176 НПК и изречение второ от ал. 2 на чл. 178 НПК с разпоредби на ЗИДНПК (ДВ, бр. 50 от 2003 г.) е недопустимо, то без да се навлиза в подробности по въпроса, следва да се отбележи, че в определението си по допустимостта на искането Конституционният съд изрично е приел, че допуска за разглеждане “чл. 176 в редакцията след отмяната на точки 2 и 3 с § 52, т. 2”, както и “чл. 178, ал. 2, в редакцията след заличаването на изречение второ с § 53”, поради което съдът счита, че сега не се налага отново да се занимава с този въпрос и следва да премине към разглеждане на делото по същество.

I. Изходни позиции, от които следва да се преценява конституционосъобразността на оспорените разпоредби от НПК

В искането са оспорени много на брой разпоредби от НПК, някои от които в непроменена редакция от 1974 г., а останалата част - съответно многократно изменяни, допълвани, заличавани и възстановявани с разпоредби на няколко закона за изменение и допълнение на НПК (ЗИДНПК). Сами по себе си тези две обстоятелства - големият брой на атакуваните разпоредби и изключителната, при това противоречива, динамика на законодателството в тази област, изискват отнапред формулирани и ясни изходни позиции на съда.

На първо място това е за характера на оспорените разпоредби. Те са част от НПК, чиято основна задача е да определи “реда, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона” (чл. 1, ал. 1 НПК). Разпоредбите на всеки процесуален закон имат своята специфика, ако ги съпоставим с тези на един материален закон. Те се различават не само по своето предназначение, но и по насочеността и кръга от субектите, към които са адресирани. С особена сила това важи за НПК.

Ноторно е, че сферата на наказателното право (в широк смисъл) има една характерна особеност. Връзката между материалния закон (НК) и процесуалния (НПК) е толкова неразривна, че без преувеличение може да се твърди, че материалните норми “оживяват” само чрез процесуалните в рамките на очертаната от последните строго формализирана и подробно разписана в закона процедура. С други думи основната задача на нормите на НПК е да бъде установен редът за реализиране на наказателна отговорност в случаите на извършено престъпление и в този смисъл да се приложи правилно законът, като се осигури разкриване на престъпленията и техните действителни извършители и им се наложи справедлива санкция. Всички регламентирани права и задължения на участниците в наказателния процес, както и всяко свързано с тях искане за установяване противоконституционност на отделни разпоредби, следва да се преценяват през призмата на формулираната в чл. 1, ал. 1 основна задача на НПК и тогава да се съпоставят с предписанията на основния закон.

На второ място това е позицията относно начина, по който ще бъде разгледано искането. Този начин се предопределя от вече посочения особен характер на оспорените разпоредби. В някои случаи завършената и пълна уредба на съответна процедура или фигура в процесуалния закон включва множество отделни, разнообразни по предназначението си, но неразривно свързани помежду си разпоредби. В своето единство те образуват един нормен комплекс, което предопределя и начина по който следва да се подходи при проверката за тяхната конституционосъобразност. Не би било правилно в този случай да се сравнява отделна разпоредба или част от нея със съответна конституционна норма, защото сама по себе си тя не съдържа самостоятелно формулирано правило за поведение, а е само елемент от цялостното уреждане на проблема в рамките на съответния нормен комплекс. Ето защо, когато това се налага от характера на дадена комплексна законова уредба, ще бъде извеждан пред скоби съответният проблем и като цяло, в тяхната логическа обвързаност, разпоредбите на този нормен комплекс ще бъдат съпоставяни с Конституцията, за да се прецени в крайна сметка и поотделно тяхната конституционосъобразност.

Доколкото в голямата си част искането е мотивирано с твърдяно ограничаване правата на прокурора в наказателния процес, то, на трето място следва да се отбележи, че прокурорът като субект и страна в наказателното производство не отстоява и не реализира свои собствени интереси и права, а отстоява активно интересите на държавата и обществото, което чрез Конституцията - чл. 127, е очертало основната рамка на прокурорската дейност, а именно да “следи за спазване на законността, като: 1. привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер; 2. упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки; 3. предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове; 4. в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела”. Следователно при преценката за конституционосъобразност на която и да е норма от НПК, засягаща правомощия на прокурора като участник в наказателното производство, трябва да се изхожда от така очертаната ясна конституционна рамка, а именно дали се ограничава възможността на прокуратурата да следи за спазване на законността. Подробната регламентация в НПК на способите, чрез които тази основна за прокуратурата функция се осъществява в наказателния процес, обаче не може да е произволна. За да е конституционосъобразна, тя трябва да е в синхрон и да не противоречи до степен на отрицание със способите, които са лимитирани и точно формулирани в цитираната разпоредба на чл. 127 от Конституцията, т. 1 - 4.

Този извод се потвърждава и от синтактичния анализ на текста. Посочените в подчиненото изречение способи са приобщени към главното със съюза “като”, което ясно показва, че те не могат да бъдат разбирани по друг начин, освен като способи, чрез които се осъществява основната, главна задача на прокуратурата - да следи за спазването на законността.

II. Относно разпита пред съдия на обвиняем или свидетел на досъдебното производство

1. В тази част на искането се оспорват следните разпоредби от НПК: чл. 210, ал. 3, 4 и 5; чл. 210а; чл. 277, ал. 1 относно думите “пред съдия” и чл. 279, ал. 1 и 3, в частта на чл. 279, ал. 1 относно думите “пред съдия”.

С измененията и допълненията на тези текстове в НПК през 1999 г. (ДВ, бр. 70) и 2003 г. (ДВ, бр. 50 и 57) беше регламентирана възможността за провеждане на разпит на обвиняем или свидетел на досъдебното производство пред съдия, а също така беше уредена и възможността протоколите от тези разпити да бъдат четени в съдебно заседание.

Оспорването им е мотивирано, като се твърди най-напред, че “прокурорът и следователят не могат да бъдат независими и да се подчиняват само на закона, както изисква това чл. 117, ал. 2, изр. второ от Конституцията, ако при реализиране на конституционно установената за тях компетентност по чл. 127, т. 1 и чл. 128, изр. второ не могат да извършват доказване съобразно сложилото се у тях вътрешно убеждение и в условията на процесуална самостоятелност”. По-нататък в искането се посочва, че чрез последващи промени в тези текстове “се създава компетентност за участие в разпита и на съдии от най-близкия, еднакъв по степен първоинстанционен съд” и че “когато съдът в досъдебно производство осъществява разпит на обвиняемия и свидетеля, то правораздавателният орган извършва действия по и във връзка с привличане към отговорност на извършилите престъпления лица извън съдебното производство”. Противоконституционността се обосновава в искането с нарушаване независимостта на прокурора и следователя (чл. 117, ал. 2 от Конституцията) и с извършване от съдията на действия, които са в изключителната компетентност на прокурора (чл. 119, ал. 1 и чл. 127, т. 1 от Конституцията) или следователя (чл. 128, изр. второ от Конституцията). Твърди се също, че посочените разпоредби противоречат и на чл. 122 от Конституцията, без обаче това твърдение да се мотивира отделно.

Относно установената съгласно чл. 277, ал. 1 и чл. 279, ал. 1 НПК възможност в съдебно заседание да се четат само онези протоколи от разпити, които са проведени пред съдия, се твърди, че те придобиват предустановена сила за разлика от други писмени доказателствени средства, а за предвидената в чл. 279, ал. 3 НПК възможност дадените от свидетел пред орган на досъдебното производство показания да бъдат прочетени в съдебно заседание само със съгласието на всички страни - че тяхната валидност се поставя под условие - в зависимост от конкретното процесуално поведение на страните. Тъй като според искането по този начин се “ограничава вътрешното убеждение на държавния процесуален орган и неговата вътрешна независимост”, се твърди, че визираните разпоредби от НПК противоречат на чл. 117, ал. 2 от Конституцията.

2. Съдът счита, че искането в тази му част е неоснователно.

Разпитът е един от най-често използваните способи за събиране и проверка на доказателства, предвидени в чл. 116 НПК. Без съмнение е, че неговата организация и редът за провеждането му, регламентирани в закона, както и практическото му осъществяване в рамките на наказателното производство, са своеобразна мярка за демократичен и справедлив наказателен процес.

Провеждането на разпит на обвиняем или свидетел пред съдия на досъдебното производство не ограничава процесуалната самостоятелност на прокурора или следователя, не засяга тяхната независимост и не нарушава принципа на вътрешното убеждение. Това е така, защото подобен разпит може да се проведе само по тяхна инициатива (чл. 210, ал. 3 НПК) или чрез тях да бъде поискан разпит на свидетел от обвиняемия или неговия защитник (чл. 210а, ал. 4 НПК). Доколкото разпитът е по време на досъдебното производство, то органът, който го провежда, безспорно е прокурорът или следователят, а не съдията. Те са, които определят дали, кога и как да протече този разпит, какви да са въпросите и в каква последователност те да бъдат зададени, дали това ще е първоначален или последващ разпит и т. н.

Разпитът е “пред”, а не “от” съдия. Съгласно изричните разпоредби на чл. 210, ал. 3, изр. последно и чл. 210а, ал. 1, изр. последно НПК “в този случай следственото дело не се предоставя на съдията”, което означава че той не само не води и контролира разпита в неговата съдържателна част, но и дори да би искал, не би могъл да стори това. Контролът, който съдията в този случай упражнява, е само по отношение законосъобразното провеждане на разпита и прилагането на съответните разпоредби на НПК. Съдията не е оправомощен и не би могъл да извършва действия “по и във връзка с привличане към отговорност на извършилите престъпления лица”, защото това е дейност, осъществявана единствено от прокурора чрез внасянето в съда на обвинителен акт. В този смисъл чрез визираните разпоредби в НПК не се засяга конституционно установеното правомощие на прокурора по чл. 127, т. 1 или на следователя по чл. 128, изр. второ от Конституцията, нито пък се нарушава принципът, визиран в чл. 119, ал. 1 от основния закон, за осъществяване на правораздаването от съдилищата.

При проверката относно конституционосъобразността на разглежданите разпоредби от НПК съдът преценява и доколко законовата регламентация на разпита пред съдия държи сметка за необходимия баланс между правата на личността и обществените интереси. В съответствие с конституционно прогласените ценности именно такъв баланс до известна степен е постигнат със сега действащите разпоредби в НПК относно тази материя. Пълната забрана за четене в съдебно заседание на протоколи от разпити на предварителната фаза от процеса е крайност, обезмисляща труда на органите на досъдебното производство, и в редица случаи прави невъзможно доказването на определени, важни за изхода на делото факти и обстоятелства. Възможността да се четат в съдебно заседание всички протоколи от разпити е другата крайност, която до голяма степен предопределя изхода на основната - съдебната фаза, от предварителното производство, поставя го в известен смисъл над нея и по този начин необосновано широко обвързва съда с резултатите на непубличното досъдебно производство.

Съдът не споделя и твърдението в искането, че протоколите от разпити на досъдебното производство имат предустановена сила в сравнение с други писмени доказателствени средства и в частност по отношение протоколите от оглед, освидетелстване или за претърсване и изземване.

Преценката на прокурора или следователя за това, кои, в каква последователност и колко от разпитите да се проведат пред съдия, е автономна, зависи от неговото вътрешно убеждение и конкретно необходимата в процеса тактика и стратегия на разследване. Що се касае до редица от другите - наред с разпита - способи за събиране и проверка на доказателства, посочени в чл. 116 НПК, преди да ги осъществи, органът на досъдебното производство задължително трябва да получи разрешение от съдия или - в неотложни случаи - неговото одобрение в 24-часов срок след извършването им. Така е при освидетелстването (чл. 132, ал. 3 НПК), претърсването и изземването (чл. 135, ал. 1 НПК), обиска (чл. 138 НПК) и задържането и изземването на кореспонденция (чл. 139 НПК). Очевидно тази тенденция в наказателния процес е насочена да гарантира правата на обвиняемия при осъществяването на процесуално-следствени действия, засягащи или свързани с негови права и законни интереси, и е в съответствие с критериите за справедлив процес при зачитане правата на страните в него. Предвиденият съдебен контрол в тези случаи има за цел да гарантира основни права на гражданите, като: правото на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30 от Конституцията), правото на неприкосновеност на жилището (чл. 33 от Конституцията) и правото на защита (чл. 56 от Конституцията).

Провеждането на разпит пред съдия е същевременно гаранция и за самите органи на досъдебното производство при осъществяване на конституционно предвидените им функции. При определени случаи, когато е невъзможно явяването на свидетел в съдебното заседание поради тежка болест или продължително отсъствие от страната (чл. 210а, ал. 1 НПК), чрез този разпит те ще могат да обезпечат в по-пълна мяра доказването на обвинението в съдебната фаза.

Съдът преценява по-нататък, че изискването на чл. 279, ал. 3 НПК относно възможността показанията на свидетел, дадени пред орган на досъдебното производство, да бъдат прочетени в съдебно заседание само със съгласието на страните също не противоречи на основния закон. То е своеобразна гаранция за равнопоставеност на страните в съдебния процес (чл. 121, ал. 1 от Конституцията) и е в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека (решение от 20.XI.1989 г. по делото Костовски срещу Холандия). Балансът, за който стана дума по-горе, е спазен и тук. Срещу събраните от обвинението в несъдебна и несъстезателна процедура доказателства “се противопоставя” правото на обвиняемия на защита (чл. 56 от Конституцията) и се изисква неговото съгласие за приобщаването им към доказателствата по време на съдебния процес, която преценка очевидно ще е в зависимост именно от възможността му ефективно да организира своята защита.

3. Неоснователно е искането и в частта за установяване противоконституционност на разпоредбите на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК. Според тях в досъдебното производство разпитът пред съдия на обвиняем и свидетел се провежда по правилата на съдебното следствие, доколкото няма особени правила. Съдържанието им позволява да се приеме, че при извършване на посочените процесуални действия намират приложения изрично предвидените за това производство, ред и условия. Те изключват правилата, които се отнасят за провеждане на разпита в съдебно заседание и се съдържат в чл. 275, 276, 278 НПК. Тяхното прилагане е възможно само и единствено, когато уредбата в тях на разпита като способ за събиране на доказателствата обхваща такива ред и условия, които не са предмет на уредбата на разпита в досъдебното производство. Разпоредбите за разпита в съдебното производство само допълват тези, отнасящи се за разпита в досъдебното производство, относно онези предпоставки, ред, условия и начин на извършване на следствените действия, които не са надлежно уредени.

Не могат да се прилагат правила от съдебното следствие, които по естеството са неизпълними. Очевидно е примерно, че не могат да бъдат четени обвинителен акт от прокурора или тъжбата на частния тъжител, гражданският иск от гражданския ищец (чл. 274 НПК), както и да се поставят въпроси от частния тъжител, частния обвинител, гражданския ищец, гражданския ответник и от другите членове от състава на съда - чл. 275 НПК и др. Невъзможността да се прилагат част от разпоредбите на съдебното следствие по съществото си може да съставлява юридическа непрецизност, но не и противоречия на норми на закона, което да засяга принципите на правовата държава.

По изложените съображения за липса на противоречие на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК с други процесуални разпоредби, което да засяга конституционно установени ценности и правомощия и да нарушава принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията, се налага изводът, че тези разпоредби не противоречат на Конституцията.

III. Относно правото на обвиняемия и на пострадалия да обжалват пред съответния първоинстанционен съд постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство

В тази част на искането се оспорват разпоредбите на чл. 237, ал. 3 относно думите “пред съответния първоинстанционен съд” и чл. 237, ал. 4 - 7 НПК. Посочените разпоредби визират правото на обвиняемия и на пострадалия да обжалват постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, уреждат реда, по който съдът се произнася по жалбата, както и възможността по-горестоящият прокурор служебно да отмени това постановление. В искането се твърди, че правомощието на прокурора да прекратява наказателното производство в досъдебната фаза е негова “суверенна процесуална възможност” предвид обвинителната му компетентност по чл. 127, т. 1 от Конституцията и че същественото в случая е, “че когато отмени постановлението, съдът връща делото на прокурора със задължителни за изпълнение указания”, които не подлежат на протест.

Тази регламентация според искането нарушава чл. 117, ал. 2 от Конституцията, защото засяга независимистта на прокурора; чл. 127, т. 1 и чл. 119, ал. 1, защото съдът излиза извън рамките на правораздаването и поема обвинителни функции, и чл. 121, ал. 1, защото се ограничава действието на принципа за състезателност, тъй като е налице възможност съдът да предопределя процесуалната позиция на държавния обвинител.

Конституционният съд счита, че искането в тази му част е неоснователно.

Дори и най-беглият поглед върху закона показва, че разпоредбите относно прекратяване на наказателното производство са едни от най-често променяните текстове на НПК. Законодателната уредба варира от безконтролното правомощие на прокурора в тази област до пълната забрана той да постановява прекратяване и прехвърлянето на това правомощие изцяло на съда. Въпросът е открай време дискусионен и в правната теория. Прекратяването на наказателното производство с постановление, макар и да няма сила на пресъдено нещо, е решение по същество. С него, макар и неокончателно (защото може да бъде отменено), се слага край на наказателното производство.

Всъщност при проверката за конституционосъобразност поставеният в искането въпрос се свежда до следното: когато отмени постановлението и върне делото на прокурора със задължителни указания, съдът не навлиза ли недопустимо в изключителните правомощия на прокуратурата, визирани в чл. 127 от Конституцията, и образно казано, не се ли самосезира, изземвайки обвинителни функции от органите на досъдебното производство.

Конституционният съд счита, че отговорът трябва да е отрицателен по следните по-важни съображения. Указанията на съда (нещо, което се пропуска в искането) са само “относно прилагането на закона” (чл. 237, ал. 5, т. 3 НПК). Съдебният контрол се разпростира само върху законосъобразното осъществяване на правомощията на прокурора по чл. 237, ал. 1 НПК, поради което съдът няма възможност да се произнася по въпроси от компетентността на обвинителя и още по-малко да му дава задължителни указания за внасяне на обвинителен акт в съда. Само негово изключително правомощие е да привлече едно лице към отговорност по смисъла на чл. 127, т. 1 от Конституцията с предявяване пред съда на обвинителен акт. В тази връзка Конституционният съд отбелязва, че формулираната в чл. 1 НПК основна задача на процесуалния закон да “се осигури разобличаване на виновните” означава същевременно да се гарантира в закона невъзможността да бъдат наказани или поставени под съмнение действията на невинни, защото само по този начин редът за осъществяване на наказателното производство, включително правилата относно неговото прекратяване, ще са в съответствие с върховния принцип на Конституцията, закрепен в нейния преамбюл - правата на личността.

Съдебният контрол върху постановлението за прекратяване може да се инициира само от пострадалия или обвиняемия по делото.

Конституционният съд намира , че сега действащата уредба търси и намира по-точен баланс между правата на обвиняемия, респ. пострадалия от престъплението, и функциите и правомощията на държавното обвинение. Без съмнение е, че правото на обвиняемия да обжалва прекратяването на воденото срещу него производство е законодателно доразвитие на фиксирани в основния закон права и конституционни принципи, като правото на защита (чл. 56 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията) и презумпцията за невиновност (чл. 31, ал. 3 от Конституцията).

Макар в искането да не са развити съображения за това, с него се иска установяването на противоконституционност и на ал. 7 от чл. 237 НПК относно възможността на по-горния прокурор служебно да отмени постановлението за прекратяване, когато то не е било обжалвано от обвиняемия или пострадалия. В тази връзка е необходимо да се каже, че прокурорът участва в наказателния процес като представител на прокуратурата, на която именно в чл. 127 Конституцията възлага определени правомощия. Предвид на това и с оглед организацията на прокуратурата (единство, централизация и т. н.) всеки по-горен прокурор съобразно законодателната преценка в НПК има съответни правомощия по отношение актовете на долустоящите прокурори. Въвеждането на възможност за служебна проверка от по-горестоящ прокурор относно обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване е мярка за защита в случаите, когато съдът не е сезиран от обвиняемия или пострадалия. Целта е да се предотврати неправилното прилагане на закона във фазата на досъдебното производство, което в конкретния случай би предотвратило възможността за провеждане на публичен и състезателен съдебен процес. В този смисъл разпоредбата е в съответствие с основната конституционно закрепена задача на прокуратурата да следи за спазването на законността (чл. 127 от Конституцията).

След тези съображения по същество Конституционният съд намира за необходимо да отбележи, че той вече е имал повод да се произнесе по въпроси, свързани с прекратяването на наказателното производство на досъдебната фаза. Така съдът в решение № 1 от 1999 г. по к.д. № 34 от 1998 г. прие, че “законодателят има право да определи, че прекратяването на наказателното производство следва да става от съдилищата, а не от прокуратурата” и че тези разпоредби са “приети в рамките на законодателната целесъобразност и не противоречат на Конституцията”. По аргумент на по-силното основание съдебният контрол върху законосъобразността на прекратено от прокурора наказателно производство, иницииран от обвиняемия или пострадалия от престъпление, не противоречи на основния закон, поради което и предвид казаното по-горе искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.

IV. Относно искането за установяване противоконституционност на чл. 239а НПК

Разглеждането на делото в съда по искане на обвиняем, ако са изтекли фиксираните в разпоредбата на чл. 239а НПК срокове от момента на привличането му в това качество, е нов институт за българското наказателнопроцесуално право. Аргументите в искането обаче не се отнасят до самата възможност за това, а са насочени към правомощието на съда да прекрати делото, ако въпреки указаните от него допълнителни срокове прокурорът не внесе обвинителен акт, не прекрати производството или не отстрани - след ново удължаване - допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Твърди се, че разпоредбата противоречи на чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 121, ал. 2, чл. 122, ал. 1 и чл. 127, т. 1 от Конституцията.

Конституционният съд не споделя това виждане и счита, че искането е неоснователно по следните съображения: Ноторен е принципът, че всеки гражданин трябва да има достъп до правосъдие, а отказът на правосъдие, на каквото и да се дължи той, е конституционно нетърпим. Правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията). Основната функция на прокуратурата - да следи за спазването на законността, се осъществява в наказателния процес чрез привличането към отговорност на лицата, които са извършили престъпление (чл. 127 от Конституцията). Привличането към отговорност се осъществява от прокурора чрез внасянето в съда на обвинителен акт. Ако той не стори това в един разумен срок (съгласно чл. 239а - две години за тежките престъпления и една - за останалите случаи), започващ да тече не от момента на образуване на производството, а от момента, в който лицето е привлечено в качеството на обвиняем, то оправдано е същото това лице да поиска делото му да бъде гледано от съд в един публичен и състезателен процес. Не бива да се забравя, че законосъобразното привличане на едно лице като обвиняем (началото на срока) следва да бъде извършено, когато са събрани “достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер” (чл. 207, ал. 1 НПК). След искането на обвиняемия съдът дава на прокурора нов двумесечен срок за внасяне на обвинителен акт и ако той не стори това, едва тогава прекратява делото. Посочените правила с нищо не ограничават конституционно закрепените правомощия на прокурора, а единствено поставят изпълнението им в разумни срокове, което изцяло е в областта на законодателната целесъобразност.

Основно конституционно право на всеки, обвинен в престъпление, е “да бъде предаден на съдебната власт в законно определения срок” (чл. 31, ал. 1 от Конституцията). Следователно конституционно недопустимо е неоправданото забавяне и продължаване без срок на следствените действия. Неограничени във времето, те могат да се превърнат в постоянен психически тормоз, а в случай, че обективно не могат да се съберат доказателства за привличане към отговорност с обвинителен акт, то наказателното преследване срещу обвиняемия следва да бъде прекратено. Прекомерно дългото разследване ограничава неговите права по начин, че се надхвърля “необходимото за осъществяване на правосъдието” (чл. 31, ал. 4 от Конституцията), поради което е конституционно нетърпимо. Обратното, когато са установени разумни срокове (точният им размер е въпрос на законодателна целесъобразност), балансиращи между правата на обвиняемия и интересите на обвинението, то подобна уредба е конституционосъобразна.

Конституционният съд не споделя и отразеното в искането разбиране, че разглежданата разпоредба препятства възможността за цялостна реализация на изискването на чл. 121, ал. 2 от Конституцията, съгласно което: “Производството по делата осигурява установяването на истината.” В чл. 121 от основния закон са установени конституционни принципи, засягащи съдебния процес, и съотнасянето им към норми относно досъдебната фаза трябва да става много внимателно. Изискването за осигуряване установяването на истината означава, че фазите на съдебното производство и инстанционността трябва да осигурят възможността за установяване на истината по даден спор. А ноторно е, че истината при спор винаги е трудно постижима. Това налага въвеждането на инстанционността и изисква предвиждането на съответни процесуални гаранции пред всяка инстанция, осигуряващи установяването на истината. Разпоредбата следователно се отнася до надлежен съдебен процес и има предвид истината в едно състезателно публично производство, където позициите на двете страни противостоят и са в отношение на противоречие, контрадикторност.

В искането се твърди, че разпоредбата на чл. 239а, ал. 7 НПК, съгласно която правилата по предходните алинеи се прилагат и за уличения “обективно-правно не може да се приложи, тъй като съгласно чл. 409, ал. 1 НПК по отношение на уличения не се повдига обвинение по реда на чл. 207”. В това се вижда противоречие с чл. 6, ал. 2 от Конституцията, тъй като се нарушава равенството на гражданите пред закона, и с чл. 4, ал. 1 от основния закон поради наличието на взаимноизключващи се законови норми, което засяга принципа за правовата държава.

Конституционният съд счита, че искането и в тази му част е неоснователно.

Правилата, регламентиращи процесуалното положение на уличения, са уредени в глава двадесета, раздел трети НПК. Те следва да се тълкуват и прилагат във взаимната им връзка и обусловеност, доколкото представляват един нормен комплекс. Това важи и при преценката за тяхната конституционосъобразност.

Вярно е, че съгласно визираната в искането разпоредба на чл. 409, ал. 1 НПК срещу уличения “не се повдига обвинение по реда на чл. 207”. Това съвсем не означава обаче, че няма правила, които да установяват точния момент, от който започва наказателното преследване срещу него. И този момент ясно е разграничен в закона от започването на полицейското производство. Производството се счита за започнало “от съставянето на акта за първото действие по разследването”, а наказателното преследване срещу уличения се счита за започнало “след като лицето е разпитано в това му качество или по отношение на него са предприети мерки на процесуална принуда, освидетелстване, претърсване или изземване”. При това “дознателят е длъжен да разясни на уличения в какво е уличен, предвидената наказателна отговорност, както и правото му да откаже да даде обяснения”, като “не може да извърши никакви действия по разследването, докато не изпълни тези свои задължения” (чл. 409, ал. 3 НПК). Още повече, че уличеният има право на защита в обем, съпоставим с този за обвиняемия “съобразно нормите на този кодекс” (чл. 410, ал. 2 НПК).

Очевидно е от казаното, че моментът, от който започва наказателното преследване срещу уличения, е лесно установим и именно той следва да се има предвид при изчисляване срока по чл. 239а НПК. Това сочи, че разпоредбата на чл. 239а, ал. 7 е приложима, не се намира в противоречие с останалите разпоредби на същия текст и не поставя в различо, неравностойно положение уличения спрямо обвиняемия. Единственият възможен извод при това положение е, че липсва аргумент, доказващ нейното противоречие с чл. 6, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Конституцията, поради което искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.

V. Относно конституирането и участието на пострадалия от престъплението като граждански ищец в наказателното производство

В тази част на искането са оспорени разпоредби на НПК в редакцията им след направените изменения и допълнения със ЗИДНПК (ДВ, бр. 50 от 2003 г.), както следва: чл. 60, ал. 1 и 2, в редакцията след изменението с § 11; чл. 61, ал. 3, в редакцията след промяната с § 12; чл. 62, след промяната с § 13; чл. 63, ал. 1, след промяната с § 14; чл. 64, ал. 1 и 3, след промяната с § 15; чл. 65, след промяната с § 16; чл. 66, ал. 1, след промяната с § 17; чл. 156, ал. 1, след промяната с § 44; чл. 213, след промяната с § 64; чл. 219, ал. 4 в частта “справка за гражданския иск”, след промяната с § 65; чл. 235, ал. 4 в частта “справка за гражданския иск”, след промяната с § 66.

Твърди се, че те противоречат на чл. 121, ал. 2 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията, защото невъзможността пострадалият да се конституира като граждански ищец още на досъдебната фаза пречи за защита на неговите права и интереси и същевременно неучастието му в тази фаза на процеса ограничава гаранциите за разкриване на обективната истина.

Конституционният съд счита искането в тази му част за неоснователно.

След посочените изменения в НПК отпадна възможността пострадалият и неговите наследници, учрежденията, юридическите лица, държавата и общините, които са претърпели вреди от престъплението, да се конституират като граждански ищци още в досъдебното производство.

При проверката относно конституционосъобразността на тези изменения следва да се отговори на въпроса, дали в действителност това ограничава до степен на конституционна нетърпимост правото на пострадалите на защита и дали се накърнява изискването на основния закон за установяване на обективната истина. Както бе посочено по-горе, правилото на чл. 121, ал. 2 от Конституцията се отнася преди всичко до съдебната фаза на процеса. Към това следва да се добави само, че поначало пострадалият не е “безразличен” за досъдебното производство и в частност към проблема за установяване на истината относно известни му факти и обстоятелства. На общо основание той може да бъде разпитван като свидетел при условията на чл. 92 - 99а и чл. 210а НПК, както и да обжалва постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство (чл. 237, ал. 3 НПК). Що се касае до твърдяното ограничаване възможността за реализиране правото на защита от страна на пострадалия и в този смисъл за нарушение на чл. 122, ал. 1 от основния закон, Конституционният съд счита, че такъв извод не може да бъде направен в конкретния случай.

Гражданският иск поначало е субсидиарен и никога не е задължителен за наказателния процес. Съдът го приема за разглеждане, но то “не може да стане причина за отлагане на наказателното дело” (чл. 64, ал. 2 НПК). Когато съдебното производство се прекрати, гражданският иск не се разглежда (чл. 64, ал. 3 НПК). Участието на гражданския ищец в наказателното производство е само една възможност, създадена, за да улесни пострадалия, който обаче на общо основание има възможност във всеки един момент да реализира своята претенция по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Претендираната в искането противоконституционност се обосновава единствено чрез противоречие с чл. 122, ал. 1 от Конституцията. Втората алинея на този конституционен текст обаче повелява, че “редът за упражняване правото на защита се определя със закон”. И след посочените промени относно материята за гражданския ищец НПК съдържа гаранции за защита правата на пострадалия още на досъдебното производство и възможности той да реализира своите претенции по отношение претърпените от престъплението вреди, като: задължение на органите на досъдебното производство да му разяснят, че има право да предяви граждански иск в съдебното производство (чл. 156, ал. 1 НПК); по негово искане или по искане на прокурора (в случаите по чл. 47 НПК) в досъдебното производство първоинстанционният съд да вземе мерки за обезпечаване на иска по реда на ГПК (чл. 156, ал. 2 и 3 НПК); да обжалва постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство (чл. 237, ал. 3 НПК).

Конституционният съд счита, че чрез обсъжданите в този пункт промени в НПК е намерен баланс между правата на пострадалия и възможността му да реализира претенциите си относно претърпените вреди от престъплението, от една страна, и обществения интерес за по-ефективен, бърз и същевременно справедлив наказателен процес, от друга. Чрез тях не се засягат конституционно прогласени права на пострадалия, нито се създават условия за нарушаване на конституционно установени принципи относно правораздаването. В този смисъл посочените разпоредби на НПК относно конституирането на гражданския ищец в наказателното производство не противоречат на основния закон.

VI. Относно другите оспорени в искането разпоредби

1. В искането се твърди, че с отмяната на т. 2 и 3 от чл. 176 НПК (§ 52, т. 2 ЗИДНПК - ДВ, бр. 50 от 2003 г.) се намалява значително възможността прокурорът да реализира ръководство и надзор върху разследващия орган и върху цялостното досъдебно разследване, което е в противоречие с чл. 127, т. 1 от Конституцията, а доколкото текстът е в открито противоречие с чл. 43, ал. 2, т. 1 НПК - и с чл. 4, ал. 1 от основния закон.

В тази му част искането е неоснователно.

То не държи сметка, че паралелно с отмяната на посочените т. 2 и 3 от чл. 176 НПК се измени редакцията на т. 1 на същия член и в голямата й част уредбата на отменените точки беше възпроизведена в новата редакция на разпоредбата: вместо “да изисква следственото дело”, сега: “да проучва и проверява всички материали по следственото дело и да им дава указания по разследването”. В случая дори само езиковият анализ показва, че “всички материали по следственото дело” като израз трудно може да бъде отграничен или да представлява нещо съществено различно от

“следственото дело”, че да води до конституционна нетърпимост и до засягане принципа на правовата държава.

В тази връзка следва да се добави, че и тук преценката относно конституционосъобразността на разглежданата разпоредба не може да не държи сметка и за други свързани с нея разпоредби. Общият принцип, че прокурорът ръководи досъдебното производство (чл. 43, ал. 2, т. 1 НПК), е “уплътнен” и в редица други взаимообусловени и свързани с разглежданата разпоредби на НПК. Прокурорът може да отменя постановленията на следователя (чл. 176, ал. 2, т. 8 НПК); да отстранява следователя, ако е допуснал нарушение на закона или не може да осигури правилното провеждане на разследването (чл. 176, ал. 2, т. 5 НПК); да дава задължителни за следователя писмени указания (чл. 178, ал. 1 НПК).

Конституционният съд отбелязва, че след постъпване на искането и допускането му за разглеждане по същество настъпи законодателна промяна в разпоредбата на чл. 176 НПК, като с § 13 ЗИДНПК (ДВ, бр. 89 от 2004 г.) се създаде нова ал. 1 със следното съдържание: “Прокуратурата упражнява постоянен надзор върху делата в предварителното производство чрез наблюдаващ прокурор.”

Предвид казаното, Конституционният съд приема, че посочената промяна (от 2004 г.) и редакцията на текста (сега вече ал. 2) след изменението през 2003 г. (която е предмет на искането) не дават основание да се приеме, че се нарушава конституционно установената в чл. 127, т. 1 функция на прокуратурата, поради което искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.

2. В искането се поддържа, че с отмяната на второто изречение от ал. 2 на чл. 178 НПК с § 53 ЗИДНПК (ДВ, бр. 50 от 2003 г.), визиращо до този момент забрана за следователя да прави възражения срещу указания и постановления на прокурора за образуване на предварително производство и за преобразуване на полицейско производство в предварително, се засяга конституционно установената в чл. 127, т. 1 компетентност на прокуратурата.

Конституционният съд не споделя това разбиране.

В редакцията си след заличаването на изр. второ, ал. 2 на чл. 178 НПК предвижда възможност за следователя, когато не е съгласен с постановленията и писмените указания на прокурора, да направи възражение пред по-горния прокурор, а това значи включително и срещу постановленията за образуване и преобразуване на наказателното производство.

След постъпване на искането в съда и допускането му за разглеждане по същество настъпиха промени в НПК (ДВ, бр. 89 от 2004 г.), част от които имат отношение към разглеждания тук въпрос поради логическата си обвързаност с разпоредбата на чл. 178, ал. 2 НПК. В частност беше променен чл. 192 НПК и сега единствено на прокурора принадлежи правомощието да образува предварително производство. Това означава, че указания в тази насока към следователя не може да има, което логически, а и на практика е по-честият и възможен случай, при който се правят възражения пред горестоящия прокурор.

Вън от казаното заслужава да се отбележи, че в наказателното досъдебно производство задачите и правомощията на прокурора и следователя не са противостоящи и те не се контролират чрез насрещни, противоречиви искания и възражения. При това посочените възражения се отправят до горестоящия прокурор от системата на единната и централизирана прокуратура, който в тридневен срок се произнася с постановление, което е задължително за следователя и не подлежи повече на възразяване. Прокурорът ръководи и е “господар” на досъдебната фаза, като следи за спазването на законността чрез привличането към отговорност на лицата, извършили престъпление, а следователят осъществява предварителното производство. Така очертаният от чл. 178 НПК своеобразен вътрешен контрол за законосъобразност и обоснованост, който има и своята конституционна опора в разпоредбите на чл. 127, т. 1 и чл. 128 от основния закон, би трябвало да способства за отстраняване на евентуални грешки или пропуски и в крайна сметка за реализиране на държавното обвинение пред съда. Предвид казаното, искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.

3. В искането се твърди, че с измененията на чл. 191; чл. 409, ал. 1 (ЗИДНПК, ДВ, бр. 50 от 2003 г.) и чл. 410, ал. 1 (ЗИДНПК, ДВ, бр. 70 от 1999 г.) се създават три правни фикции: за започване на предварително производство, за започване на полицейско производство и за повдигане на обвинение срещу уличен и доколкото в тези случаи не се съставя постановление, прокурорът е лишен от възможността да извърши проверка, респ. да отмени съответния акт. В това се съзира противоречие с чл. 127, т. 1 от Конституцията. В края на искането отново и отделно са развити съображения за противоконституционност на чл. 191 НПК, като в тази част се посочва противоречие освен с разпоредбата на чл. 127, т. 1, още и с чл. 4, ал. 1 от Конституцията, доколкото е налице “остро противоречие с основополагащи текстове за ръководството на прокурора в досъдебната фаза на наказателния процес по чл. 43, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и чл. 176 НПК”.

Твърдението е неоснователно.

Измененията в НПК през 1999 и 2003 г., предмет на искането в тази му част, са насочени към създаване на условия за бърз, но същевременно ефективен наказателен процес. Така възможността по чл. 191 НПК да не се образува с нарочен акт предварително производство е предвидена само в случаите, когато незабавното извършване на оглед на местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване, разпознаване на лица и предмети и разпит на очевидци е единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата. Същевременно в закона съществуват гаранции за господстващото положение на прокурора в тази фаза на производството. Органът, извършил неотложното следствено действие, го уведомява незабавно, но не по-късно от 24 часа (чл. 191, ал. 2 НПК). От този момент насетне прокурорът има всички предоставени му от закона правомощия по ръководството и надзора за законност върху дейността на следователя и негова е суверенната преценка, дали разследването да продължи и по какъв начин, или пък да бъде прекратено наказателното преследване. Оттук следва да се направи изводът, че разпоредбата на чл. 191 НПК не влиза в

“остро противоречие” с други законови норми (чл. 43, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и чл. 176 НПК), регламентиращи ръководната функция на прокурора в досъдебната фаза на процеса, и не засяга принципа за правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

Възможността да се извършат неотложни следствени действия, когато те са единствената възможност за събиране и запазване на доказателства с процесуална стойност, е гаранция за самото обвинение. Тя улеснява дейността по доказване и внасяне в съда на обоснован и законосъобразен обвинителен акт. Обратното, окончателната невъзможност да се съберат доказателства, свързани с местопроизшествието, ще затрудни доказването на престъплението, а в отделни случаи би го направила невъзможно. С това би се засегнала конституционно възложената на прокуратурата функция да привлича към отговорност извършилите престъпления лица (чл. 127, т. 1 от Конституцията). Това означава, че правилата по чл. 191 НПК не само не влизат в противоречие, но обратното, намират опора в посочения конституционен текст.

Като основен аргумент при оспорването на другите две разпоредби в искането се посочва, че в тези случаи не се съставя постановление и по този начин прокурорът се лишава от възможността да извърши проверка и да отмени съответния акт на разследващия орган, което силно стеснява прокурорската компетентност по чл. 127, т. 1 от Конституцията.

При преценката за конституционосъобразност в този случай съдът следва да обсъди дали се засяга установената в чл. 127, т. 1 от основния закон компетентност на прокуратурата, а от друга страна - дали чрез въведените правила се засягат по конституционно недопустим начин правата на уличеното лице. Конституционният съд счита, че отговорът и на двата въпроса следва да е отрицателен.

Започването на полицейското производство от момента на “съставянето на акта за първото действие по разследването” (чл. 409, ал. 1 НПК) е само началото. За него прокурорът се уведомява незабавно (чл. 409, ал. 2 НПК). Оттук насетне - до края - внасянето в съда на обвинителен акт - досъдебното производство протича под контрола, ръководството и надзора на прокурора. Неговите писмени указания и постановления са задължителни за дознателя и не подлежат на възражение (чл. 409, ал. 8 НПК); той може да върне делото за събиране на нови доказателства или за отстраняване на съществени нарушения на процесуални правила (чл. 411, ал. 1, т. 4 НПК); да преобразува полицейското в предварително производство при указаните в закона предпоставки или пък да прекрати наказателното производство (чл. 411, ал. 1, т. 5 НПК). С измененията на НПК (ДВ, бр. 89 от 2004 г.) се предвиди изрично, че “прокуратурата упражнява постоянен надзор върху делата в полицейското производство чрез наблюдаващ прокурор” (чл. 411, ал. 1, т. 1 НПК). Изводът, до който Конституционният съд стига, е, че указаните разпоредби на НПК, предмет на искането, не засягат конституционно установената функция на прокуратурата, гарантират ръководната роля на прокурора в досъдебната фаза, като същевременно целят по-бърз, а оттам - и ефективен наказателен процес.

Бързината на процеса обаче не бива да е за сметка на правата на уличените лица, защото в противен случай ще се окажат засегнати конституционно гарантирани основни права на личността. Съгласно общата разпоредба на чл. 410, ал. 2 НПК уличеният има право на защита съобразно “нормите на този кодекс”, т. е. в обем, съпоставим с правата на обвиняемия. Отделно от това срещу него не могат да бъдат извършени никакви действия по разследването, преди да му се разясни в какво е уличен, да му се осигури възможност да се свърже със защитник и му се разясни правото да откаже да дава обяснения (чл. 409, ал. 3 НПК). По този начин е намерен баланс между обществения интерес от бързо и ефективно наказателно производство и защитата на основни права на уличеното лице.

Предвид казаното, искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.

4. В искането се поддържа, че измененията в чл. 409, ал. 3 - 5 (с § 115, т. 4 ЗИДНПК - ДВ, бр. 50 от 2003 г.) и чл. 410а, ал. 1, в частта й относно думите “когато не е упражнил правомощията си по чл. 409, ал. 5” (с § 116 ЗИДНПК - ДВ, бр. 50 от 2003 г.), създават правила, според които “дознателят е определен като процесуален субект, който може да задължава прокурора”, като се сочи, че те са в противоречие с чл. 127, т. 1 от Конституцията.

Искането в тази му част е неоснователно.

Разпоредбата на чл. 409, ал. 5 НПК предвижда възможност в случаите на бързо полицейско производство дознателят незабавно да представи събраните материали на прокурора, когато те са достатъчни за съставяне на обвинителен акт. Представянето на материалите е действие, което не може да обвърже прокурора. Самостоятелна и суверенна е преценката му и в този случай как по-нататък да протече производството. Ръководството и надзорът от страна на прокурора и независимостта му при вземането на решение са законово гарантирани чрез вече посочените по-горе негови правомощия по чл. 411, ал. 1, т. 1 - 8 и чл. 409, ал. 8 НПК.

Целяща бързина, разпоредбата на чл. 409, ал. 5 НПК създава само една възможност, реализацията на която обаче е изцяло в зависимост от преценката на прокурора. Ето защо разпоредбата не е противоконституционна. Конституционното правомощие на прокуратурата по чл. 127, т. 1 от Конституцията се предшества от различни по характера си процесуални действия в досъдебното производство, чието осъществяване от разследващите органи не води до задължително изготвяне на обвинителен акт и съдебен процес. Прокуратурата е единственият конституционно определен орган в държавата, от преценката на когото зависи дали и в кой момент едно лице ще бъде привлечено към отговорност чрез представяне в съда по надлежния процесуален ред на обвинение за извършване на конкретно престъпление.

Ето защо Конституционният съд счита, че искането в тази му част следва да бъде отхвърлено.

В заключение Конституционният съд отбелязва, че той няма компетентност да обсъжда въпроси, свързани със законова целесъобразност. Ако би го сторил, той ще престъпи недопустимо конституционно установените си правомощия.

Предвид горното и на основание чл. 149, ал. 1 т. 2 от Конституцията, Конституционният съд РЕШИ: Отхвърля изцяло искането на главния прокурор за установяване противоконституционност на разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 89 от 1974 г.; посл. изм. и доп., ДВ, бр. 103 от 2004 г.), както следва: Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 70 от 1999 г.): чл. 210, ал. 3 и 4, създадени с § 143; чл. 210а, създаден с § 144; чл. 279, ал. 1, в редакцията й след изменението с § 179, т. 1 и чл. 279, ал. 3, създадена с § 179, т. 2, в частта на чл. 279, ал. 1 относно думите “пред съдия”; чл. 410, ал. 1, в редакцията й след изменението с § 228.

Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 42 от 2001 г.): чл. 237, ал. 3, изр. първо, в редакцията след изменението с § 9, т. 2 относно думите “пред съответния първоинстанционен съд”.

Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 50 от 2003 г.): чл. 60, ал. 1 и 2, в редакцията след изменението с § 11; чл. 61, ал. 3, в редакцията след промяната с § 12; чл. 62, след промяната с § 13; чл. 63, ал. 1, след промяната с § 14; чл. 64, ал. 1 и 3, след промяната с § 15; чл. 65, след промяната с § 16; чл. 66, ал. 1, след промяната с § 17; чл. 156, ал. 1, след промяната с § 44; чл. 176, в редакцията след отмяната на точки 2 и 3 с § 52, т. 2; чл. 178, ал. 2, в редакцията след заличаването на изречение второ с § 53; член 191, след изменението с § 57; чл. 210, ал. 3 и 5, след промяната с § 62; чл. 210а, в редакцията след допълненията с § 63; чл. 213, след промяната с § 64; чл. 219, ал. 4, в частта “справка за гражданския иск”, след промяната с § 65; чл. 235, ал. 4 в частта “справка за гражданския иск”, след промяната с § 66; чл. 237, ал. 4 - 7, създадени с § 67, т. 3; чл. 239а, създаден с § 69; чл. 409, ал. 1, създадена с § 115, т. 2, и ал. 3 - 5, създадени с § 115, т. 4; чл. 410а, ал. 1, изменена с § 116, относно думите “когато не е упражнил правомощията си по чл. 409, ал. 5”.

Разпоредби, изменяни със ЗИДНПК (ДВ, бр. 57 от 2003 г.): чл. 277, ал. 1, след изменението с § 5.

Решението е подписано с особено мнение от съдиите, както следва: Маргарита Златарева - по чл. 210, ал. 3, 4 и 5; чл. 210а, ал. 1, 2, 3 и 4; чл. 277, ал. 1 “пред съдия” и чл. 279, ал. 1 “пред съдия” и ал. 3 НПК; Лазар Груев и Евгени Танчев - по чл. 210, ал. 5 и по чл. 210а, ал. 3 НПК.

Председател: Неделчо Беронов

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията Маргарита Златарева по конституционно дело № 6 от 2004 г.

Общият дух на искането за обявяване за противоконституционни изброени разпоредби от НПК включва стремеж към по-голяма ефективност на досъдебната фаза от наказателния процес, на който стремеж и бранейки конституционните правомощия на прокурора, са подчинени възраженията срещу всички атакувани разпоредби.

Оттук следва, че и съображенията на Конституционния съд при проверката за конституционосъобразност на атакуваните разпоредби трябва да се ръководят от единната цел, поставена пред държавните органи от обществото (а и от представителите на европейските институции във връзка с предстоящото приемане на Република България в ЕС) за ефективен наказателен процес в неговата досъдебна фаза. А ефективност на предварителното производство означава освен бързина и постигане на резултати в полза на победата над престъпността и защита интересите на гражданите, които живеят при спазване на законността, разбира се, като се съблюдава конституционният баланс с интересите на обвиняемите и уличените.

Ръководейки се от тази обща за всички държавни власти цел - на законодателната, съдебната и изпълнителната власт, атакуваните разпоредби следва да се съпоставят с конституционните изисквания за функциите на съда, прокуратурата и следствието при осъществяване задачите, поставени пред съдебната власт в чл. 117 от Конституцията в цялост и на отделните звена в съдебната власт, очертани за всяка власт в Конституцията поотделно - съответно в чл. 121, чл. 127 и чл. 128.

Извод за конституционно несъвместими с тези изисквания следва да се направи за разпоредбите от НПК, въвеждащи разпит на обвиняем и на свидетел в досъдебното наказателно производство пред съдия, и разпоредбите, които определят доказателствената сила на прочитане на показанията на свидетел и обясненията на подсъдим, дадени в досъдебното производство пред съдия. Затова предмет на това особено мнение в различие с решението на Конституционния съд са разпоредбите на: § 143, с който се създават ал. 3 и 4 на чл. 210 НПК, § 144, с който се създава нов чл. 210а, ал. 1 и 2

НПК от Закона за изменение и допълнение на НПК (ДВ, бр.70 от 1999 г.); § 62, с който се изменя чл. 210, ал. 3 и се създава чл. 210, ал. 5 НПК, и § 63, с който се изменя чл. 210а, ал. 1 и се създават ал. 3 и 4 на чл. 210а НПК (ЗИДНПК - ДВ, бр. 50 от 2003 г.); § 179, т. 1 и т. 2 в частта на чл. 279, ал. 1 НПК относно думите “пред съдия” и ал. 3 на с.р. ЗИДНПК - ДВ, бр. 70 от 1999 г.) и § 5 (ЗИДНПК - ДВ, бр. 57 от 2003 г.).

1. Относно разпит “пред съдия” в досъдебното наказателно производство

Посочените разпоредби създават една възможност по преценка на прокурор или следовател, както и по искане на обвиняемия или неговия защитник обясненията на обвиняем или разпитът на свидетел да се извършват пред съдия в досъдебното производство. Целта на законодателя е тези показания да не се изменят, когато се повторят в съдебната фаза, или да се избегне опасността обвиняемият или свидетелят да не могат да се явят в съдебната фаза поради тежка болест, продължително отсъствие от страната или по други причини, правещи явяването пред съда невъзможно.

Мнението на автора на становището е, че тези разпоредби са противоконституционни.

1.1. Независимо, че в закона и в защитаващите мнението, че разпоредбите съответстват на Конституцията, се акцентира на употребения предлог за разпита “пред” съдия, а не “от” съдия, самото присъствие на съдията в една досъдебна фаза на наказателния процес вече е нарушаване на конституционното изискване съдът да осигури равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес - чл. 121, ал. 1 от Конституцията. И това е така, защото участването на съдията при даване на обяснения от обвиняемия и в разпита на свидетеля в досъдебното разследване, макар и само като “наблюдател”, вече му отнема качеството на безпристрастен участник в съдебното разследване, лишава го от качеството му на арбитър в публичния процес. Отделен е въпросът, че разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 2 НПК (изм., ДВ, бр. 70 от 1999 г.) дори не изключва изрично (както е била преди изменението през 1999 г.) този съдия от участие при разглеждане на делото в съда за установяване съставомерността на извършеното и виновността на извършителя.

Водещо при тълкуване на една законова разпоредба е целта на законодателя при нейното въвеждане. Както се посочи по-горе, законът цели “закрепване на показанията” в една от хипотезите, при които се използва институтът разпит на свидетел пред съдия в досъдебното производство. А това означава създаване на вътрешно убеждение у съдията за фактите около деянието или дееца още преди обвинението да бъде предявено пред съда, т. е. категорично смесване на конституционно разграничените функции на отделните звена от съдебната власт - съдии, прокурори и следователи. В някои от становищата на конституираните като заинтересувани страни държавни институции целта на разпита пред съдия е посочена още по-отчавайщо противоконституционна - “точно както съдът на съдебното следствие и съдията при досъдебния разпит е орган по ръководство и решаване и следи за спазване на закона” ... Би следвало предпазливо да се отговори на въпроса, от кого брани закона съдията - очевидно от следователя и прокурора. Само че неправомерното развитие на създадените от Конституцията и закона правоотношения между различните органи на съдебната власт и процесуалните отношения между тях и участниците в едно наказателно производство никога не могат да бъдат мотив на законодателя за регулиране на обществените отношения.

Друга цел при създаване на института, предмет на обсъждане, е изготвяне на годни доказателствени средства от независим магистрат. Очевидно е, че институтът “разпит пред съдия” е замислен да въведе фигурата на съдия-следователя, както е според френската правна система, или на разследващия съдия - според немската правна система, но взаимстването не е доведено докрай и затова води до несъответствие с Конституцията. (В цитираните правни системи не съществува фигурата на следователя.) В българската конституционна постройка на съдебната власт независимост имат както съдията, така и прокурорът и следователят. На всички магистрати Конституцията предоставя несменяемост и функционален имунитет еднакво. Затова да се обяснява съществуването на законови разпоредби с необходимостта гласните доказателства да се събират в досъдебната фаза от съдия, а не от следовател, означава да се отрича конституционно закрепената независимост на всички участници в съдебната власт - чл. 117, ал. 2, изр. 1 от Конституцията, в т. ч. на прокурора и следователя.

Възможно е конституционното изравняване на статута на следователите със съдиите да противоречи на различните функции, които те изпълняват в наказателния процес, и оттук да идват проблемите с координацията и субординацията между различните участници в този процес. Но именно доверието към следствения апарат е бил водещият мотив на създателите на Конституцията от 1991 г., за да предоставят на следователите конституционен статут на магистрати. Затова недопустимо е от конституционноправна гледна точка да не се вярва на следователя, когато снема обясненията на обвиняемия и разпитва свидетеля в предварителното производство по наказателни дела - чл. 128, изр. 1 от Конституцията. Противоконституционни са законовите норми, създадени, за да “защитават” правата на обвиняемия и свидетеля в тази първа фаза на единния наказателен процес, осъществявана от магистрати.

Не може да се ползва като аргумент в защита тезата за конституционосъобразност на обсъждания институт и употребеното в някои от становищата сравнение “с разпита на свидетел по делегация”. Последният е съдебно действие, поръчано от съдия от един район на съдия от друг съдебен район, целящо икономия на време и средства за свидетел, живеещ на разстояние от седалището на съда, който разглежда делото и няма никаква връзка с настоящото смесване на фазите и функциите на участниците в наказателния процес.

Не може да послужи като аргумент за конституционосъобразното участие на съдия в досъдебната фаза на един наказателен процес за събиране на гласни доказателства и примерът с участието на съдия в други способи за събиране на доказателства - претърсване и изземване, обиск, задържане и изземване на кореспонденция. Последните са следствени действия, които грубо навлизат в личната сфера на гражданина, която се ползва с висока конституционна защита - правото на лична свобода и неприкосновеност по чл. 30, ал. 1 от Конституцията, гарантирано със забраните по чл. 30 , ал. 2 от Конституцията, и правото на свобода и тайна на кореспонденцията по чл. 34, ал. 1 от Конституцията и допустимите негови ограничения, очертани в алинея втора на същата разпоредба. Разрешението на съда за извършване на тези следствени действия е продиктувано от конституционната защита на засегнатите основни човешки права, докато при разпита на свидетел или обвиняем в досъдебното производство не се засягат основни човешки права. Интересите на обвиняемия, респ. на свидетеля са защитени от самия факт, че разпитът се извършва от държавни органи при строго определени законови правила. 1.

2. В изменението на НПК от 2003 г. (ДВ бр. 50 от 2003 г.) са създадени нови алинеи на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3, според които, доколкото няма особени правила, разпитът пред съдия се провежда по правилата на съдебното следствие. Мнението за противоконституционност на целия въведен институт поглъща обсъждането на съответствието на разпоредбите на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК с Конституцията. Тези препращащи към съдебното следствие процедури обаче служат като аргумент в подкрепа на направения извод по-горе. Защото самият факт, че законодателят може да допусне съдебните способи за разпит на свидетел да се използват и при разпита му в досъдебното производство, сочи колко неформално е участието на съдията в тези разпити. В съдебното разследване съдията е господар на процеса, в досъдебното производство - прокурорът е господар на тази досъдебна фаза. Дали присъстващият съдия ще стои само като “гарант за законност” при разпита на свидетел и обясненията на обвиняем в досъдебната фаза на наказателния процес, или ще води разпита, каквито различни мнения са депозирани по това дело, вече не е спорен въпрос при наличието на обсъжданите препращащи норми. Съдията трябва да води разпита както в съда и с това влиза в конкуренция с правомощието на прокурора по чл. 127, т. 1, пр. 1 от Конституцията, най-малкото защото има право в тази фаза наред с прокурора да изяснява истината относно извършеното деяние и виновността на обвиняемия (преди той да е станал подсъдим).

2. Относно доказателствената сила на протоколите за разпит на свидетел, съставени в досъдебното производство пред съдия

Според чл. 279, ал. 1 НПК показанията на свидетел, дадени пред съдия в досъдебната фаза, се прочитат в съдебното следствие в пет изрично посочени от закона хипотези безусловно, а според чл. 279, ал. 3 НПК показанията на свидетел, дадени пред орган на досъдебното производство, се четат в съда само със съгласието на двете страни в процеса.

Това последно законодателно разрешение вероятно е търсеният от законодателя баланс при правното регулиране на събирането на гласни доказателства в наказателния процес. При всички случаи не става въпрос за баланс между интересите на личността и интересите на обществото. Защото, както се посочи в т. 1.1, не може по презумпция да се приеме, че интересите на свидетеля могат да бъдат накърнени от следователя и прокурора в досъдебното производство, за да е необходимо в тази фаза да бъдат защитавани от съда.

Безспорно е друго - че на разпитите, проведени по двата различни начина, се дава различна доказателствена тежест. Свободното съдийско убеждение, което се извежда от принципа за подчинението на съдиите само на закона - чл. 117, ал. 2 от Конституцията, законодателно е дерогирано. Освен това различните способи за събиране на гласни доказателства, респ. и различната доказателствена тежест, която им се придава, поставя в неравнопоставеност някоя от страните в процеса, която ще се опира на единия или другия вид свидетелски показания, а оттук - нарушение на принципите за равенство на страните в съдебния процес - чл. 121, ал. 1 от Конституцията, и за равенство на гражданите пред закона - чл. 6, ал. 2, изр. 1 от Конституцията.

3. Относно съдебната практика на Европейския съд за правата на човека

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧ) в чл. 6, т. 3 “d” позволява една по-голяма свобода на националните законодателства при уреждане на материята за събиране на гласни доказателства в съдебния процес.

От една страна, правото на лицето, обвинено в извършване на престъпление, да иска разпит на свидетелите, свидетелстващи против него, или еднакви условия при разпит на всички свидетели според съществуващото българско законодателство категорично е удовлетворено и без наличие на института, предмет на обсъждане - няма пречка гласните доказателства да се събират за първи път в съдебната фаза на разследване било по искане на прокурора, било по искане на обвиняемия.

От друга страна, практиката на Европейския съд по правата на човека по тълкуване и прилагане на чл. 6, т. 3 “d” ЕКПЧ е по-скоро в подкрепа на направения в това изложение извод, отколкото в обратна насока. Цитираното Решение от 20.11.1989 г. по делото Костовски срещу Холандия може и служи на тезата за необвързаност на този проблем с изискванията на ЕКЗПЧ. “Да се използват показания, дадени на предварителното производство, само по себе си не е несъобразено с чл. 6, т. 3 “d”, при условие че се зачитат правата на защитата.” Изводът се подкрепя и от други решения и при по-кардинално устроена съдебна система: “Изявления, които не са направени лично пред съда, а например пред полиция, се смятат за показания на свидетели, доколкото националните съдилищата ги вземат предвид. Националните съдилища преценяват дали показанията на свидетел, дадени в открито заседание и под клетва, трябва да бъдат предпочетени пред други показания на същия свидетел, дори когато първите и вторите си противоречат. Използването като доказателства на изявления, направени в досъдебната фаза, не е несъвместимо с т. 3 “d” и с т. 1 на чл. 6 ЕКЗПЧ, ако на обвиняемия е предоставена възможност да оспори твърденията и да постави въпроси на свидетеля ... в момента на даване на показанията или на по-късен етап от производството” - Решение от 19.12.1990 г. Delta, Решение от 19.02.1991 г. Isgro, Решение от 26.04.1991 г. Asch, Решение от 28.08.1992 г. Artner - на ЕСПЧ в Страсбург.

Не следва да се забравя и обсъденият вече факт, че според българската правна система показанията на свидетел в досъдебната фаза на наказателния процес се дават пред магистрат с равен ранг с този на съдията.

От цитираните решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург е видно, че не изискванията и тълкуването на чл. 6, т. 3 “d” ЕКПЧ налагат въвеждане на института за разпит на свидетел или обяснения на обвиняем в досъдебното наказателно производство пред съдия.

Поради изложените съображения авторът на мнението счита, че следва да се обявят за противоконституционни чл. 210, ал. 3, 4, 5, чл. 210а, ал. 1, 2, 3, 4, чл. 277, ал. 1 в частта относно думите “пред съдия” и чл. 279, ал. 1 в частта относно думите “пред съдия” и ал. 3 НПК.

Конституционен съдия: М. Златарева

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдиите Лазар Груев и Евгени Танчев по чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс по конституционно дело 6 от 2004 г.

Особеното ни мнение е не във връзка с предвидената в НПК възможност за провеждане на разпит на обвиняем или свидетел на досъдебното производство пред съдия, а единствено по повод разпоредбите, които указват, че той се провежда по правилата на съдебното следствие, най-малкото защото не можем да разберем кои от тях са реално приложими и кое налага в такъв случай това препращане. Това не се разбира и от мотивите на решението в тази им част. Там са посочени конкретно единствено разпоредби относно съдебното следствие, които не могат да се приложат при разпита пред съдия на досъдебното производство.

Считаме, че разпоредбите на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК противоречат на Конституцията по следните съображения: Съгласно тези разпоредби, приети впрочем близо четири години след въвеждането на института в НПК (ДВ, бр. 50 от 2003 г.), доколкото няма особени правила, разпитът на обвиняем или свидетел на досъдебното производство пред съдия се провежда по правилата на съдебното следствие.

Разпоредбите за съдебния разпит, осъществяван в рамките на съдебното следствие, са визирани в чл. 274, 275, 276 и 278 НПК. Основните положения тук са, че съдебното следствие се ръководи от председателя на състава (чл. 274, ал. 1 НПК); той поканва подсъдимия да даде обяснение (чл. 275, ал. 1 НПК); въпросите към подсъдимия се поставят най-напред от прокурора или частния тъжител, а след това от частния обвинител и неговия повереник, гражданския ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия повереник, другите подсъдими и техните защитници и накрая от защитника на самия подсъдим (чл. 275, ал. 3 НПК); председателят и другите членове на съдебния състав могат да поставят въпроси на подсъдимия след изчерпване въпросите на страните (чл. 275, ал. 4 НПК); разпитаните свидетели не могат да напускат съдебната зала преди приключване на съдебното следствие освен с разрешение на съда, взето след изслушване на страните (чл. 278, ал. 3, изр. първо НПК).

Ясно е, че по-голямата част от тези правила (за да не кажем всички) не могат да бъдат приложени към разпита пред съдия. Тогава се поставя въпросът към какво всъщност препращат двете разпоредби, които тук са предмет на обсъждане. Задаваме го, защото, ако правилата, към които препращат, не могат да се приложат, то те могат да създадат объркване. Съдията не може да ръководи разпита, защото ще изземе функции, предоставени от закона на други органи по време на тази фаза от процеса. Той не може да задава въпроси и да участва в разпита, защото делото не му се предоставя, а и защото това ще го превърне от разпит “пред” в разпит “от” съдия, което пък противоречи на правилото по чл. 210, ал. 3 НПК.

Трябва да отбележим също, че в НПК разпитът е детайлно уреден в зависимост от процесуалното качество на разпитвания. Така правилата за разпит на обвиняем са в чл. 87 и сл. НПК, а тези за разпит на подсъдим - в чл. 275 НПК. Има отделни разпоредби за разпит на свидетеля в досъдебната фаза - чл. 98 НПК, и за разпит на свидетели по време на съдебното следствие - чл. 278 НПК. И това вероятно не е случайно. Различни са фазите на процеса и тяхното предназначение, поради което именно разпитът пред съдия се отличава от съдебния разпит по лицата, които участват в извършването му, по особеностите на тактическата организация на подготовката и начина на извършването му. Различен в крайна сметка е и органът, който осъществява функцията по ръководство на всяка от тези основни фази на наказателнопроцесуалната дейност.

Видно е, че редът, установен за провеждане на разпит по време на съдебното следствие, към който препращат оспорените разпоредби на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК, по същество влиза в противоречие с останалата уредба, основното съдържание и предназначението на разпита пред съдия на досъдебното производство.

Намираме вътрешно противоречие между отделни законови разпоредби, което е от такъв характер, че засяга конституционно установени ценности и конституционно установени правомощия на отделни субекти на наказателния процес.

Органът, който инициира, организира подготовката и ръководи разпита по чл. 210, ал. 3 и чл. 210а, ал. 1 НПК, безспорно трябва да е съответният орган на досъдебното производство и възможността за дерогиране на това положение чрез разпоредбите на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК считаме за конституционно нетърпимо.

Ето защо намираме, че разпоредбите на чл. 210, ал. 5 и чл. 210а, ал. 3 НПК са в противоречие с разпоредбите на чл. 4, ал. 1, чл. 119, ал. 1, чл. 127, т. 1 и чл. 128, изр. второ от Конституцията, поради което и подписахме с особено мнение решението в тази му част.

Конституционни съдии: Л. Груев, Е. Танчев