Решение № 4 от 7 октомври 2004 г. по конституционно дело № 4 от 2004 г.

РЕШЕНИЕ № 4 от 7 октомври 2004 г. по конституционно дело № 4 от 2004 г.

Конституционният съд в състав: председател - Неделчо Беронов, и членове: Стефанка Стоянова, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков, Румен Янков, Живан Белчев, Лазар Груев, Мария Павлова, Емилия Друмева, Владислав Славов, Евгени Танчев, при участието на секретар-протоколиста Гергана Иванова разгледа в закрито заседание на 7 октомври 2004 г. конституционно дело № 4 от 2004 г., докладвано от съдията Румен Янков.

Делото е образувано по искане на Пленума на Върховния касационен съд. Допуснато e за разглеждане по същество с определение от 15 юни 2004 г. за установяване на противоконституционност на някои разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ЗИДЗСВ - ДВ, бр. 29 от 2004 г.), както и на чл. 36а и 36в в редакцията им - ДВ, бр. 74 от 2002 г.

Наред с вносителя на искането и конституираните като заинтересовани страни по делото - Висшият съдебен съвет (ВСС), Националната следствена служба, Асоциацията на прокурорите, Камарата на следователите, поддържат, че оспорените изменения на ЗСВ противоречат на Конституцията с тази разлика, че следствената служба счита, че § 40, с който се създава нова ал. 7 на чл. 125а ЗСВ, не е противоконституционен.

В становищата си Министерският съвет, министърът на правосъдието, министърът на финансите твърдят, че оспорените изменения на ЗСВ са съобразени с Конституцията.

По основните доводи на представилите становища страни е взето отношение по-долу при обсъждане на искането в отделните раздели на решението.

I

Изходните позиции, от които трябва да се преценяват оспорените изменения на ЗСВ

Всяка от първостепенните за развитие на обществото теории за “разделение на властите”, “контрол и противовес” и напоследък “взаимодействие и сътрудничество” е продукт на исторически традиции, субективни нагласи и съдържат малко или повече неосъществени по нормативен път идеи. Затова при преценката дали оспореният закон е противоконституционен, съдът изхожда единствено от съпоставянето на разпоредбите му с тези на Конституцията.

На второ място трябва да се прецени засягат ли оспорените изменения на закона основните характеристики на съдебната власт, прогласени в основния закон: а) независимост при взимане на решения - знае сe, че магистратът трябва да е независим, безпристрастен и начетен. Юридическата независимост се свързва с материалната. Има ли основание това правило да се разпростре по отношение на съдебната система в нейната цялост? б) организационна независимост, в това число и по кадрови въпроси - в съответствие с чл. 8 от Конституцията предназначението на всяка една от властите е да функционира в определена сфера, като в пълна мяра изпълнява определената й задача. Тук отново се поставя въпросът може ли да съществува организационна, след като не съществува финансова независимост?

II

По искането да бъдат обявени за противоконституционни § 13 ЗИДЗСВ, с който е допълнен чл. 36, и § 14 ЗИДЗСВ, с който е изменен чл. 36б ЗСВ, в окончателната редакция на двете разпоредби; чл. 36а и чл. 36в в редакцията им от 2002 г.

В заседанието за постановяване на решение по същество наново бе поставен въпросът за допустимост на искането в тази му част. Възражението на двама от съдиите се основава на чл. 21, ал. 5 от Закона за Конституционния съд.

По този повод се налага да бъдат възпроизведени ходът и постановяването на решението по к.д. № 17 от 2002 г. В искането си по това дело ВКС твърди, че целият § 9 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.) е противоконституционен. В хода на изложението си вносителят е направил евентуално искане Конституционният съд да се занимае с противоконституционността на § 9 ЗИДЗСВ от 2002 г. досежно чл. 35а, ал. 1 и 2; чл. 35б; чл. 35г; чл. 35д; чл. 35е, ал. 2, 6 и 7 ЗСВ.

С определението си от 29 октомври 2002 г. съдът е допуснал да разгледа противоконституционността на целия § 9, без да отбележи второто искане. От съдържанието на мотивите на решението от 16 декември 2002 г. се вижда, че от всичките 20 разпоредби на глава трета на ЗСВ “Министър на правосъдието” той е обсъдил само посочените в евентуалното искане. В обстоятелствената част на решението си е изброил кои текстове не са противоконституционни, като не е посочил сега оспорените чл. 36а, чл. 36б, 36в от Закона за съдебната власт.

От изложеното се вижда, че съдът не е имал формирана воля да се произнесе нито с решение, нито с определение по недопустимостта на оспорените сега разпоредби. Затова намира, че трябва да пристъпи към разглеждане по същество на искането в днешния му вид.

Според чл. 36 ЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.) “Министерството на правосъдието осигурява материалните условия за дейността на органите на съдебната власт.” С последното изменение в разпоредбата са добавени думите “като средствата за капиталови разходи се осигуряват от бюджета му”. Член 36а ЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.) отделно предвижда, че Министерството на правосъдието може да придобива недвижими имоти и вещни права за нуждите на органите на съдебната власт. В чл. 36б е посочено, че за построяването, оборудването и поддържането на сградите на органите на съдебната власт и местата за изтърпяване на наказанието “лишаване от свобода” се създават фондове “Съдебни сгради” и “Затворни сгради”, като с оспореното изменение в текста са заличени думите “като второстепенни разпоредители с бюджетни кредити”; в чл. 36в са посочени финансовите източници на двата фонда.

В нормативен план Народното събрание приема бюджета на съдебната власт по изготвения проект от ВСС, като част от разходите гласува по бюджета й и отделно за капиталови разходи и закупуването на съдебни сгради и вещни права по бюджета на Министерството на правосъдието.

В искането се твърди, че раздел VI на глава трета е противоконституционна - оспорва се не само ЗИДЗСВ в тази му част, а цялата глава, включително и съдържанието на разпоредбите преди последното изменение.

Анализът на посочените изменения на раздел VI от глава трета показва, че те не създават нови и не изменят или отменят, а фактически уточняват старите разпоредби - допълнението към чл. 36 не внася нищо ново към старата разпоредба - очевидно Министерството на правосъдието не може да осигури посочените капиталови разходи по друг начин освен от собствения си бюджет. А чрез заличаването в чл. 36б ЗСВ на думите “като второстепенни разпоредители с бюджетни кредити” от системата на двата фонда на практика първостепенен разпоредител с бюджета остава само министърът на правосъдието (или фондовете продължават да се управляват от изпълнителната власт).

При преценка на искането за обявяване на тези текстове от закона за противоконституционни съдът взе предвид следното: а) Само Министерският съвет по Конституция е вносител на проекта за държавния бюджет, който включва бюджета на трите власти. Окончателното решение спрямо определените от самия него параметри на бюджета взима парламентът. Отношенията между парламент и изпълнителна власт по правило не са конфликтни - мнозинството, което само гласува бюджета си, трудно би направило обструкции на излъчената от него изпълнителна власт. От друга страна, единствено за съдебната власт в чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията е отбелязано, че тя е независима и има самостоятелен бюджет. Тази разпоредба не само подчертава самостоятелното й място в системата на трите власти, а е и средство да бъде осигурен отчасти баланс помежду им - отчасти, защото изпълнителната власт в лицето на Министерския съвет чрез своите структури разпределя и контролира материалните ресурси на цялата държава.

б) В логически план употребените в чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията понятия “съдебната власт е независима” и тя има “самостоятелен бюджет” са корелати - еднакви по значимост зависимости, между които има взаимна връзка и имат смисъл само в съотношение помежду си. Доколкото е допустимо нагледно сравнение в решението - органите на цялото са взаимно свързани и изменението на един от тях по причини вън от него води до изменение на останалите му части. Така че, за да бъде независима съдебната власт, тя трябва да има бюджет, който да не е зависим от фактори извън системата.

в) Между конституционните разпоредби на чл. 106, който определя Министерския съвет като орган, който организира стопанисването на държавното имущество, и чл. 117, ал. 3, който определя, че съдебната власт има самостоятелен бюджет, няма категорична йерархия. Двете разпоредби установяват точно равновесие между конкуриращи се интереси. Те са валидни и намират собствена опора в Конституцията. По съществото си представляват юридически антиномии и всяка от тях съществува като истина сама за себе си, която не може да се изключи (поради различна употреба на понятието тук се налага уточнение - антиномия от гръцки - противоречие на закона самия със себе си, противоречащи си еднакво обосновани съждения. Произходът на думата идва от античните логически мъчнотии, наричани апории. Според Аристотел, когато нещо се изменя от несветло в светло, в процеса на изменението не се намира нито в едното, нито в другото състояние, но всяко едно от тях не може да се опровергае. Първият случай на юридическа антиномия е споменат в Кодекса на Юстиниян от 534 г. - самопротиворечивост на един закон на самия себе си, в частност на друг закон. Така в кодекса е направена разлика между параномия (нарушаване на закон) и аномия (липса на закон) и антиномия. “Антиномиите не са “противоречия-проблеми”, “противоречия-грешки”, а контрадикторност, истина, в смисъл на нейната неизключаемост”). Следователно принципът, че съдебната власт трябва да има бюджет, който да включва капиталовите й разходи, в това число и за придобиване на недвижими имоти, не може да бъде дерогиран от другия, залегнал в чл. 106 от Конституцията принцип.

Съдебните сгради очевидно не са от категорията вещи изключителна държавна собственост по смисъла на чл. 18, ал. 1 от Конституцията. Поради това статутът на капиталовите разходи и последиците от разходването им като елемент на цялостния бюджет на съдебната власт трябва да са уредени по начин, който да е съобразен с конституционните принципи на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията.

г) Все на плоскостта на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията трябва да се има предвид и нещо друго. Съсредоточаването на всички средства за капиталови разходи, включително и за придобиване на сгради и ограничени вещни права в лицето на министерството, очевидно ще породи конфликт на интереси - кой съд да получи средства за тази цел или да бъде ремонтиран, в кой район да се придобие сграда за някое от звената на съдебната система. При съществуващото законово решение арбитър ще е този, който държи средствата. Така дори сумарният бюджет на съдебната власт да е в състояние да осигури безпрепятственото й функциониране, той може да бъде поставян винаги под съмнение, ако цялостното му управление е в ръцете не на една, а на две институции, изпълняващи различни функции в рамките на държавата. В този смисъл чрез раздвояване на бюджета е накърнена организационната независимост на съдебната власт.

Тук е мястото да се вземе становище по довода, че Министерският съвет организира стопанисването на държавното имущество, а съдебната власт осъществява правосъдието в страната, т. е. налице е проявление на принципа на “разделението на властите”: Фонд “Съдебни сгради” е създаден още през 1925 г. и досега е управляван от министъра на правосъдието. Така в исторически план се е утвърдила трайна представа, че капиталовите разходи и съдебните имоти трябва да се управляват от изпълнителната власт. Към днешно време схващането се основава на разпоредбата на чл. 10

6 от Конституцията, още повече, че по традиция в материалните закони съдебните сгради са определяни като публична държавна собственост. Оттук и очакването, че залегналият в чл. 106 от Конституцията принцип трябва да има приоритет над принципите, прогласени от чл. 117, ал. 2 и 3 за независима съдебна власт със самостоятелен бюджет.

В отговор трябва да се каже, че тази представа е градена при друга нормативна база - в нито една от трите следосвобожденски конституции няма разпоредби, че съдебната власт е независима и има самостоятелен бюджет. По тяхно време не е съществувала структура, каквато днес е Висшият съдебен съвет.

Не може да бъде възприет и другият довод на Министерството на правосъдието, че разпоредбите на раздел “Съдебни сгради” от закона представляват “форма на взаимодействие” между изпълнителната и съдебната власт. По съществото си изразът е неверен, защото съдържа очакване за сътрудничество. И в чисто лексикален план едва ли би могло да се нарече “взаимодействие” правото да упражняваш част от бюджета на друга власт, за който, както тук неколкократно се повтаря, е самостоятелен. В началото бе отбелязано, че за отношенията между властите трябва да се съди само от разпоредбите на Конституцията - парламентът приема държавния бюджет, включващ и бюджета на съдебната власт - чл. 84, т. 2; той избира единадесет от членовете на ВСС - чл. 130, ал. 3; министърът на правосъдието председателства съвета - чл. 130, ал. 5; президентът издава указ за назначаване на висшите магистрати - чл. 129, ал. 2; той има правомощия да помилва - чл. 98, т. 11; Върховният касационен съд следи за еднаквото и точно прилагане на закона - чл. 124; Върховният административен съд може да отменя актовете на Министерския съвет - чл. 125. Вижда се, че в

Конституцията нормативна опора за сътрудничество в бюджетната сфера няма.

На трето място, налага се да се отговори и на довода, че в Конституцията правомощията на ВСС са изброени изчерпателно в чл. 133 от Конституцията - да назначава, повишава и освобождава магистрати. Оттук се прави извод, че бюджетната сфера не е в прерогативите на съдебната власт.

Възражението не държи сметка, че Конституцията регулира обществените отношения чрез най-общи по съдържание норми и принципи. Тя не ги урежда, а и практически е невъзможно да ги уреди в подробности. Буквалното четене на основния закон не може да отговори на въпросите - например: защо, след като в Конституцията е записано, че министърът на правосъдието може само да председателства заседанията на ВСС, в закона той има правомощия наред с членовете на съвета да прави предложения за назначаване и освобождаване на всички магистрати без изключение, защо в него съществува цяла глава “Министър на правосъдието”? Кой ще упражнява и отчита самостоятелния бюджет на съдебната власт, след като и за ВСС такова правомощие в основния закон също не съществува? Как ще бъде приложен на практика основният конституционен принцип за независимата съдебна власт със самостоятелен бюджет?

В заключение по настоящия раздел на решението - за разпоредбите на чл. 36 и 36а ЗСВ съдът приема, че са противоконституционни. Следващите два текста на чл. 36б и 36в сами по себе си не противоречат на Конституцията, но тъй като те представляват логическо единство с предните две, също трябва да бъдат отменени.

Наред с това се налага да бъде взето становище и по съществуващата уредба в последните два текста - по отношение на фонд “Съдебни сгради” и на фонд “Затворни сгради”, който има пряка връзка само с изпълнителната власт. Независимо от това, че разпоредбите на чл. 36б и чл. 36в в тази им част не касаят само съдебната власт, и те трябва да бъдат обявени за противоконституционни. Отмяната се налага от съществуващото единство на фондовете, породено от посочените в чл. 36в ЗСВ общи източници за набирането им. Частичната отмяна на текста ще има за последица предоставянето на средствата от двата фонда само на фонд “Затворни сгради”, каквато очевидно не е идеята на закона.

На последно място по този раздел на ЗСВ се налага и още едно пояснение. Член 36 от ЗСВ от първоначалната му редакция през 1994 г. до 1998 г. е уреждал материята за съдебния инспекторат. От последната година насетне материята е уредена в раздел II “Съдебна дейност. Инспекторат” на ЗСВ. Така че обявяването на разпоредбата изцяло за противоконституционна фактически не засяга материята за инспектората към министъра на правосъдието, която остава уредена в раздел II на глава трета.

III

По искането да бъде обявен за противоконституционен § 64 ЗИДЗСВ, с който са изменени ал. 2 и 3 на чл. 196 ЗСВ

Според ал. 2 на чл. 196 “ВСС съставя проект за годишен бюджет на съдебната власт, който представя в Министерството на финансите за включване в проекта на закона за държавния бюджет на Република България за съответната година.”

За самостоятелен бюджет на съдебната власт може да се говори при условие, че съществува форум, на който с добри шансове да бъдат предявени обосновани искания. Под добри шансове трябва да се разбира добросъвестният, честен подход към работата - т.е. шансовете, които дава процедура, справедлива във формален смисъл на думата. Това налага проектът за бюджет да бъде разгледан в една парламентарна дискусия, необременена от предварително становище на министерство, което по обясними причини е принудено да заема рестриктивни позиции в бюджетната сфера. И както бе казано по-горе - по този начин ще е спазено изискването парламентът да е мястото, на което пряко, без предварителни обструкции и становища да бъде обсъден самостоятелният бюджет на съдебната власт. В крайна сметка всичките й претенции в областта на бюджета трябва да бъдат реализирани в парламента. Формалните, процедурни гаранции са реална предпоставка за независим бюджет на съдебната власт.

Затова съдът приема, че § 64 ЗИДЗСВ, с който е изменена ал. 2 на чл. 196 ЗСВ, противоречи на чл. 117, ал. 3 от Конституцията.

Доводите на Министерския съвет, министъра на правосъдието и министъра на финансите в подкрепа на това изменение могат да се обобщят - не съществува според тях конституционна норма, която да забранява на законодателя да възложи изготвянето на окончателен проект на държавен бюджет на Министерството на финансите. Те считат, че уредбата на закона не нарушава чл. 87, ал. 2 от Конституцията и не ограничава бюджетната самостоятелност на съдебната власт - волята на законодателя е при съставянето на проектобюджета от Висшия съдебен съвет и на проекта на държавен бюджет от Министерството на финансите да се прилага установеният за това ред в устройствения закон за бюджета и отмяната на разпоредбата ще обезсмисли част от негови разпоредби.

И този довод е неоснователен. Наред с казаното по-горе относно необходимостта от независима процедура по съставянето на бюджета на съдебната власт трябва да се има предвид, че само за него в Конституцията съществува разпоредба, която го определя като самостоятелен. Представянето на проекта за годишен бюджет на съдебната власт във финансовото министерство ще го подчини на общия режим за съставянето на бюджета на останалите държавни органи. По този начин ще се обезсмисли конституционна разпоредба, чието съдържание бе коментирано в раздел II от решението. Казано бе по-горе в раздел I, че съдът прави извода за противоконституционност на базата на тълкуване на Конституцията и оспорения текст от закона. Предмет на настоящото дело е само ЗСВ. Без значение при това положение е обстоятелството, че съдържанието му е възпроизведено в Закона за устройство на държавния бюджет и след отмяната би се нарушил съществуващият в последния баланс.

При гласуването дали § 64 ЗИДЗСВ, с който е изменена ал. 3 на чл. 196 ЗСВ, противоречи на Конституцията не се получи мнозинство на гласовете, поради което искането на Пленума на Върховния касационен съд в тази му част трябва да се отхвърли. Липсата на болшинство за една от двете тези възпрепятства съдът да изготви общи мотиви, поради което становищата на двете групи се излагат поотделно.

Съдиите Стефанка Стоянова, Румен Янков, Лазар Груев, Мария Павлова, Емилия Друмева и Евгени Танчев приемат, че разпоредбата не е противоконституционна и искането трябва да се отхвърли по следните съображения: Изменението на чл. 196, ал. 3 ЗСВ гласи, че “Министерският съвет внася в Народното събрание проекта за закон за държавния бюджет заедно с проекта на годишен бюджет на съдебната власт, предложен от ВСС с подробна обосновка. Министерският съвет изразява становище пред Народното събрание по проекта за бюджет, предложен от ВСС.” За сравнение съдържанието на старата разпоредба - “(3) Министерският съвет не може да изменя проекта на бюджета на съдебната власт, а само изразява становище по него пред Народното събрание.”

Анализът на разпоредбата показва, че тя е императивна - в граматичен план глаголът “внася” е употребен в повелително наклонение. Тук трябва да се има предвид, че според чл. 87, ал. 2 от Конституцията само Министерският съвет е овластен да внася проекта за бюджет на държавата в Народното събрание. Наред с това трябва да се има предвид, че в нея ясно са разграничени, от една страна, проектът за държавен бюджет, изготвен от Министерския съвет, и, от друга - проектобюджетът на съдебната власт, изготвен самостоятелно и независимо от ВСС. Самостоятелността на бюджета на съдебната власт изрично е посочена и в ал. 1 и 4 на чл. 196 ЗСВ. Фактът, че вносителят не само няма правомощия да прави промени, но и да взема предварително становище по проекта, налага извода, че разпоредбата не е противоконституционна в този й вид, тъй като не противоречи на чл. 117, ал. 3 от Конституцията.

Неоснователен е доводът на вносителите, че алинеята е противоконституционна, тъй като за разлика от предната редакция не съдържа изрична забрана Министерският съвет да изменя проекта за бюджет, представен от ВСС. При преценката за противоконституционност трябва да се изхожда от характера на нормата - дали тя предписва определено поведение на органа, или му дава възможност да действа по своя преценка, а не нейното съдържание по степен на категоричност.

Съдиите Неделчо Беронов, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков, Живан Белчев и Владислав Славов приемат, че разпоредбата на чл. 196, ал. 3 в редакцията на изменението на ЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) противоречи на Конституцията. Техните съображения са следните: Прогласената с чл. 117, ал. 3 от Конституцията самостоятелност на бюджета на съдебната власт означава, че съставянето и изпълнението му са извън сферата на изпълнителната власт. Тази разпоредба принципно отделя бюджета на съдебната власт от бюджетните компетентности на Министерския съвет, очертани в чл. 106 от Конституцията, и по този начин осигурява неговата самостоятелност. Поради това Министерският съвет не може да прави никакви корекции в бюджета на съдебната власт. Той е длъжен да включи проектобюджета, изпратен му от ВСС, в проекта на държавния бюджет във вида, в който го е получил, и така да го внесе в Народното събрание.

В този смисъл по искане за тълкуване на чл. 117, ал. 3 от Конституцията Конституционният съд се е произнесъл с Решение № 18 от 16 декември 1993 г. по к.д. № 19 от 1993 г. Според това решение “органите на изпълнителната власт (Министерски съвет, Министерство на финансите) не упражняват компетентност в процеса на съставяне, изпълнение и отчитане на бюджета. Тези органи само включват бюджета на съдебната власт като съставна част от годишния общодържавен бюджет, който Министерският съвет внася в Народното събрание”.

В оспорената разпоредба на чл. 196, ал. 3 ЗСВ е предвидено Министерският съвет да внася в Народното събрание проекта на закона за държавния бюджет заедно с проекта на годишен бюджет на съдебната власт. Употребеният в закона израз “внася заедно” се различава от употребения в тълкувателното решение израз “внася като съставна част” и по този начин така редактирана разпоредбата дава възможност за двусмислено тълкуване на закона. Невключването на предложения от ВСС бюджет като съставна част от общия проект за държавен бюджет за съответната година, включително обвързан с разходната част на републиканския бюджет, прави чл. 196, ал. 3 ЗСВ противоконституционен и в противоречие с тълкувателно решение на съда № 18 от 1993 г.

IV

По искането да бъде обявен за противоконституционен § 40 ЗИДЗСВ, с който се създава нова ал. 7 на чл. 125а ЗСВ

През 2003 г. е създадена нова ал. 5 на чл. 129 от Конституцията със съдържание “Административните ръководители в органите на съдебната власт, с изключение на тези по ал. 2, се назначават на ръководна длъжност за срок от пет години с право на повторно назначаване”.

От своя страна оспореният чл. 125а, ал. 7 ЗСВ гласи “Заместниците на административните ръководители се назначават за срока на мандата, по време на който съответният ръководител изпълнява длъжността си.”

В случая трябва да се изясни: допустимо ли е мандатът на заместника да бъде различен от мандата на административния ръководител. Затруднението идва от пестеливата уредба в закона на функцията не само на ръководителя, но и на заместника му, тъй като в чл. 125а, ал. 2 ЗСВ е посочено само, че административните ръководители се подпомагат от заместници, определени от ВСС.

При тълкуването на конституционната разпоредба съдът счита, че опитите да бъдат прилагани чрез закон в съдебната власт характерните за изпълнителната власт принципи на ръководство трябва да бъдат пестеливи - вземането на решение в изпълнителната власт се характеризира с отсъствие на демократични правила. Тя е организирана по този начин, тъй като по същество дебатът поставя под заплаха взимането на бързо и ефективно решение. Именно това може да оправдае освобождаването на заместника едновременно с освобождаване на титуляря. Но по отношение на заместника на административния ръководител в съдебната власт трябва да се държи сметка, че преди всичко според съдържанието на закона той е независим магистрат, за което ще стане дума по-долу.

Какво показва, от друга страна, статутът на ръководителя и заместника в закона - ВСС назначава и освобождава ръководителите и техните заместници, определя броя им в органите на съдебната власт, приема решения по дисциплинарни дела срещу тях - чл. 27, т. 7, 18 и 20; едни и същи са предложенията и основанията за освобождаването им - чл. 125в и 125г; изискванията за професионален ценз са идентични - чл. 125б, ал. 1; когато за ръководител и негов заместник бъде назначено лице, което не заема длъжност като съдия, прокурор или следовател, ВСС го назначава на съответната длъжност, като при необходимост открива бройка в съответния орган на съдебната власт - чл. 125б, ал. 2.

И по отношение правомощията на двете длъжности законът не прави разлика между делегация и заместване - според чл. 125а, ал. 3 ЗСВ ръководителят във всички случаи на отсъствие възлага с писмена заповед на един от заместниците си да изпълнява функциите му или на част от тях. Но веднага това правило е отречено от последното изречение на разпоредбата в смисъл, че ако ръководителят не е определил свой заместник, т. е. не е издал такава заповед, функциите му се изпълняват от един от заместниците му по старшинство.

Що се отнася до изпълняване на функциите на ръководителя и заместника, законът също не въвежда ограничение във времето - на практика в някои хипотези заместникът през целия мандат без заповед при отсъствие на ръководителя може да упражнява правомощията му за продължителен период от време. Горното показва, че различие в статута няма - зад различните наименования в закона стои една същност. При еднозначна уредба и на двете длъжности в закона и след като в Конституцията е предвиден изричен мандат за ръководителя, недопустимо е да бъде определен различен по време мандат за заместника му. От тази гледна точка разпоредбата противоречи на чл. 129, ал. 5 от Конституцията.

Като основание за приемането на чл. 125а ЗСВ от Министерския съвет и министъра на правосъдието изтъкват необходимостта от стратегия за реформа в съдебната система. Целта е да бъде укрепен правоприлагащият й капацитет - затова е въведена мандатност за ръководните длъжности в системата.

Това становище не държи сметка, че отделните власти в държавата действат според различни принципи. Тази разлика във функционирането им по същество е основана на чл. 8 и чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията. То няма предвид, че заместникът на административния ръководител е и магистрат. Никой не може да отрече негативните последици, породени от административната зависимост в съдебната власт по отношение на магистрата, в този случай на заместника, който не трябва да е уязвим при смяна на ръководителя, тъй като, както се каза, на първо място трябва да е независим при вземане на решение в чисто професионален план.

В заключение: всеизвестно е, че ако се допусне който и да е орган на власт да действа самостоятелно в определената му област, той ще се превърне в източник на деспотизъм. Магистратурата не прави изключение. Тук опасността е засилена, тъй като по историческа традиция съдебната власт е поставена в по-малка степен на противовеса на другите власти или демократичен контрол. Но последните изменения надхвърлят заложения от Конституцията контрол в областта на бюджета - в крайна сметка не някой друг, а Народното събрание гласува размера на бюджета, определя със закон възнаграждението на магистратите и избира единадесет от членовете на ВСС от своята квота. И не друг, а те като членове на съвета наред с останалите упражняват и отчитат бюджета, определят състава и осъществяват организацията на съдебната власт, включително и по кадрови въпроси.

Водим от горното и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, Конституционният съд РЕШИ: Обявява за противоконституционни: Член 36, 36а, 36б и 36в от Закона за съдебната власт в актуалната им редакция.

Параграф 40 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) в частта му, с която се създава нова ал. 7 на чл. 125а.

Параграф 64 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) в частта му, с която е изменен чл. 196, ал. 2.

Отхвърля искането за обявяване за противоконституционен § 64 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) в частта му, с която е изменен чл. 196, ал. 3.

Съдиите Мария Павлова и Емилия Друмева са подписали решението с особено мнение, с изключение на оспорването на § 64 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 29 от 2004 г.), в частта му, с която е изменен чл. 196, ал. 3.

Председател: Неделчо Беронов

ОСОБЕНИ МНЕНИЯ на конституционни съдии по конституционно дело № 4 от 2004 г.

Мария Павлова

Подписах решението на Конституционния съд от 7 октомври 2004 г. по к.д. № 4 от 2004 г. с особено мнение, поради следните основания: 1. По чл. 36 - 36в ЗСВ

В искането на пленума на ВКС се твърди, че разпоредбите на чл. 36 - 36в ЗСВ в актуалната им редакция, резултат от действието на ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.) и ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.), които се отнасят до материалното обезпечаване на органите на съдебната власт, противоречат на чл. 8 във връзка с чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията, както и на Решение № 18 от 1993 г. по к.д. № 19 от 1993 г. (ДВ, бр. 1 от 1994 г.) и Решение № 11 от 2002 г. по к.д. № 18 от 2002 г. (ДВ, бр. 110 от 2002 г.).

Искането на Пленума на ВКС в частта му за претендирана противоконституционност на чл. 36 - 36в ЗСВ в редакцията им, установена с § 9 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.), е процесуално недопустимо, поради което следваше да се остави без разглеждане. В тази част искането по настоящото дело се покрива с част от предмета по искането по к.д. № 17 от 2002 г., подадено също от Пленума на ВКС, в което се иска обявяване противоконституционността на цялата глава трета от ЗСВ.

Членове 36 - 36в представляват раздел VI “Съдебни сгради” от глава трета на ЗСВ. Спрямо тези и редица други разпоредби искането на ВКС е било отхвърлено с Решение № 13 от 2002 г., следователно Конституционният съд е потвърдил тяхната конституционносъобразност.

Измененията на чл. 36 и 36б ЗСВ със ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) само доизясняват смисъла и начина на прилагане на разпоредбите на чл. 36 - 36в ЗСВ, което се признава и в решението на КС, поради което няма основание самостоятелно да се иска обявяване противоконституционността им.

Тъй като Конституционният съд разгледа по същество искането по чл. 36 - 36в ЗСВ, в особеното мнение развивам и аргументите за неговото отхвърляне.

В Конституцията въз основа на принципа на чл. 8 на органите на съдебната власт е възложено да защитават субективни права и законни интереси на правните субекти, правния и обществен ред, а организацията на стопанисването на държавното имущество е правомощие и задължение на МС - чл. 106 К. В съответствие с тези основни идеи в чл. 36 - 36в са уредени задълженията и компетенциите на министъра на правосъдието да осигурява материалните условия за дейността на органите на съдебната власт. Имотите, използвани от тези органи, са публична държавна собственост.

Режимът на обектите на държавна собственост се определя със закон - чл. 17, ал. 4 К. Част от законовия режим на тези имоти са и разпоредбите на чл. 36 - 36в ЗСВ. Възлагането на функциите по придобиване и поддържане на имоти, ползвани от органите на съдебната власт, на министъра на правосъдието ги освобождава от несвойствени за тях дейности, които те нямат възможност да осъществяват, поради преките си задължения и липсата на подготвени за тази дейност лица в състава им. В решенията на КС, посочени в искането - Решение № 14 от 1995 г. и Решение № 11 от 2002 г., се потвърждава компетентността на МС чрез определен министър да организира стопанисването на имотите, които се предоставят на органите на съдебната власт. С Решение № 14 от 1995 г. КС дава указание при упражняване на правомощията си по чл. 106 К Министерският съвет да не пречи на работата на конституционно установени органи и да не засяга техния престиж. Придобиване на собственост, на ограничени вещни права върху недвижими имоти и поддържане на съдебните сгради, представлява организация на стопанисването им по смисъла на Решение № 11 от 2002 г., А, т. 2 на КС, което според КС може да се осъществява от орган на изпълнителната власт. В искането на Пленума на ВКС по к.д. № 18 от 2002 г. се изразява разбирането, че изпълнителната власт в лицето на МС и министъра на правосъдието може да организира стопанисването на имущество, необходимо за функциониране на съдебната власт, единствено като предоставя това стопанисване на съответните органи на магистратурата. Придобиването на съдебни имоти по реда на чл. 36 - 36в ЗСВ става именно за предоставянето им на органите на съдебната власт. Решението на КС по настоящото дело не е в съответствие с Решение № 11 от 2002 г.

Министърът на правосъдието осъществява връзка между съдебната и изпълнителната власт и съществена насока в неговата работа е да отстоява интересите на органите на тази власт за материалното обезпечаване на тяхната дейност. Нелогично е да се предполага, че при разпределение на разходите за капитални вложения той и като председател на ВСС няма да се съобразява с мнението на този орган. В бюджета за 2004 г. това е изрично предвидено и по всяка вероятност такава разпоредба ще има и в бюджета за 2005 г.

Уважаването на искането за целия раздел “Съдебни сгради” означава ЗСВ да остане без никаква уредба на тези важни отношения. Като се има предвид традицията с многогодишно приложение, именно министърът на правосъдието да осигурява материалните условия за дейността на органите за съдебна власт, обявяването на атакуваните разпоредби за противоконституционни може да има единствено отрицателен ефект.

Предлага се в искането ВСС да поеме функциите на министъра на правосъдието, предвидени в чл. 36 ЗСВ. Това предложение е противоконституционно. ВСС е уреден в раздела за съдебната власт в Конституцията и неговите правомощия са да назначава, повишава и освобождава магистрати. Никъде в Конституцията не се споменава за права на ВСС да управлява съдебни имоти. Правомощията на ВСС въз основа на Конституцията - чл. 133 К, са уредени детайлно в Закона за висшия съдебен съвет и в Правилника за дейността на ВСС. И в двата акта няма и най-малък намек за такова право на

ВСС. Поради специфичните функции на ВСС в неговия бюджет не следва да се включват и средствата, предназначени за капиталови разходи.

По изложените съображения искането в т. 2 следваше да бъде отхвърлено, при условие че се допуска неговото разглеждане по същество.

2. По чл. 196, ал. 2 ЗСВ

Мотивите на КС, че чл. 196, ал. 2 ЗСВ в редакцията му, установена с § 64 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.), противоречи на Конституцията са неубедителни.

В тази разпоредба не се уреждат въпросите кой включва самостоятелно изготвения от ВСС проектобюджет на съдебната власт в проекта за държавен бюджет и кой внася последния в Народното събрание. Член 196, ал. 2 ЗСВ урежда едно техническо действие: ВСС “представя в Министерство на финансите” изготвения от него проект. От тази разпоредба, тълкувана систематически във връзка с ал. 1, 3 и 4 на чл. 196 ЗСВ, може да се направи изводът, че към проектобюджета, изготвен от МС, се включва като самостоятелна част проектобюджетът, изготвен от ВСС. Същественото е, че нито МС, нито министърът на финансите могат да правят корекции по същество в проектобюджета на съдебната власт. Поради изложеното чл. 196, ал. 2 ЗСВ не противоречи на чл. 87, ал. 2 и чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията.

3. По чл. 125а, ал. 7 ЗСВ

Разбирането на КС, че в понятието административни ръководители по смисъла на чл. 129, ал. 5 К се включват и заместниците на административните ръководители, не почива на сериозни и принципни основания. За административни ръководители по тази разпоредба следва да се считат само лицата, изброени в чл. 125а, ал. 1 ЗСВ. Само тези лица имат решаваща компетентност при управлението на дейността на органите на съдебната власт. Те извършват по правило и системно дейност по администриране. Техните заместници изпълняват главно подпомагащи, съвещателни функции и само при възлагане или при необходимост заместват ръководителите. Преобладаващата част от дейността на заместниците не се различава от тази, която осъществяват техните колеги, редовите съдии, прокурори и следователи. Поради това няма основание те да бъдат поставяни в по-особено положение със самостоятелен мандат и така да бъде увеличен неколкократно броят на ръководителите в органите на съдебната власт.

Принципът на екипността е справедлив и полезен и намира все по-широко приложение не само в администрацията, но и във всички други области на държавна и обществена дейност.

По изложените съображения в тази част искането следваше да бъде отхвърлено.

Конституционен съдия: М. Павлова

Емилия Друмева

I. По раздел II от решението

В тази си част искането оспорва не само отделни параграфи (§ 13 и 14) на ЗИД на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 29 от 2004 г.), с които са направени изменения и допълнения съответно в чл. 36 и 36б, но се оспорват в цялост чл. 36, 36а, 36б и 36в “в актуалната им пълна редакция”. Поддържа се, че с измененията, направени с въпросните § 13 и 14 на ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.), се формира цялостна противоконституционност на действащата законова уредба, т. е. оспорват се като противоконституционни чл. 36, 36а, 36б и 36в на Закона за съдебната власт в актуалната им редакция.

Впрочем до “актуалната пълна редакция” на чл. 36, 36а, 36б и 36в се е стигнало след поредица от изменителни закони; текстът на оспорените действащи разпоредби е създаден с два изменителни закона, обнародвани съответно в ДВ, бр. 74 от 2002 г. и бр. 29 от 2004 г.

1. По частта от актуалната уредба, която е създадена със ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.). Това е по-голямата част от оспорваната актуална уредба. Въпросните чл. 36, 36а, 36б и 36в са включени в § 9 на същия закон. Този закон е бил предмет на оспорване пред Конституционния съд през 2002 г. в рамките на к.д. № 17 от 2002 г., по което съдът се е произнесъл с Решение № 13 от 2002 г. С искането тогава са били оспорени 34 параграфа на изменителния закон. Сред изрично оспорените в искането параграфи е и § 9; с този параграф се прави съдържателно и структурно изменение на глава трета от ЗСВ: главата се именува “Министър на правосъдието” и се създават членове 35 - 36г, систематизирани в седем раздела; от тях в раздел VI “Съдебни сгради” се намират въпросните чл. 36, 36а, 36б и 36в.

В рамките на к.д. № 17 от 2002 г. искателят е оспорил целия § 9 ЗИДЗСВ като противоконституционен, т. е. цялата глава трета, вкл. чл. 36, 36а, 36б и 36в. В своето Решение № 13 от 2002 г. Конституционният съд обаче е обявил противоконституционност не за целия § 9, а само за отделни включени в него изрично посочени разпоредби; чл. 36, 36а, 36б и 36в не са сред тях. В диспозитива на същото решение Конституционният съд, след като е обявил много разпоредби за противоконституционни, в т. ч. и някои от § 9, е постановил, че “отхвърля искането на Пленума на ВКС в останалата му част”.

От горното следва, че чл. 36, 36а, 36б и 36в ЗСВ в редакцията им след изменението (ДВ, бр. 74 от 2002 г.) вече са били предмет на оспорване пред Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Тогава съдът с Решение № 13 от 2002 г. не е установил противоконституционност на въпросните текстове и изрично е отхвърлил искането “в останалата му част”, т. е. по тези текстове Конституционният съд вече веднъж се е произнесъл, че те не противоречат на Конституцията. А съгласно чл. 21, ал. 5 от Закона за Конституционния съд, когато Конституционният съд се е произнесъл с решение, по същия предмет не могат да се правят нови искания. От всичко това следва заключението, че производството по сегашното к.д. № 4 от 2004 г. относно актуалната уредба на чл. 36, 36а, 36б и 36в ЗСВ в частта й, създадена със ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.), трябваше да бъде прекратено поради недопустимост. Това заключение има и своето процесуално основание в чл. 25, ал. 2 от Правилника за организацията и дейността на КС за това, че съдът може да се произнесе по допустимостта на искането във всяка фаза на конституционния процес.

2. По частта от актуалната уредба, която е създадена със ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.). С оглед на изложеното в т. 1 считам, че самостоятелното оспорване на § 13 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) става безпредметно: направеното в чл. 36 допълнение “... като средствата за капиталови разходи се осигуряват от бюджета му” няма самостоятелно значение, защото смислово е включено и се поглъща от съдържанието на чл. 36 в редакцията му след изменението (ДВ, бр. 74 от 2002 г.), която гласи: “Министерството на правосъдието осигурява материалните условия за дейността на органите на съдебната власт”. Допълнението не внася нищо ново към старата разпоредба, а само я уточнява - Министерството на правосъдието не може да осигури материалните условия, вкл. средствата за капиталови разходи, по друг начин освен от своя бюджет. А както вече беше установено, тази разпоредба на чл. 36 в редакцията му след изменението (ДВ, бр. 74 от 2002 г.) е “покрита” с произнасяне на Конституционния съд по същия предмет при упражняване на същото правомощие, поради което самостоятелното оспорване на § 13 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) следваше да бъде отхвърлено.

Пак в светлината на изложеното в т. 1 оспорването на изменението, направено с § 14 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) досежно заличаването в чл. 36б, ал. 1 на думите “като второстепенни разпоредители с бюджетни кредити” и отмяната на алинея 2 на същия член, гласяща: “Фонд “Съдебни сгради” и фонд “Затворни сгради” са юридически лица”, остава без самостоятелно основание. Не е ясно дали в този му вид това самостоятелно оспорване (след като не е допустимо оспорването на останалите текстове на раздел VI от глава трета на ЗСВ, вж. т. 1) кореспондира с волята на вносителя на искането. Това е така, защото заличаването на думите “като второстепенни разпоредители с бюджетни кредити” не променя с нищо основното положение на чл. 36б, ал. 1 за това, че двата фонда са създадени към Министерството на правосъдието и че продължават да се управляват от министъра на правосъдието, и че продължава да се прилага принципната норма на бюджетното право за това, че разходването на средствата по Фонд “Съдебни сгради” се съгласува с Висшия съдебен съвет. Тази правна норма се съдържа в действащия Закон за държавния бюджет за 2004 г., но и в бюджетното законодателство от предишни години, в т. ч. и в Закона за държавния бюджет за 2002 г., който е бил в сила, когато уредбата в Закона за съдебната власт досежно двата фонда е била предмет на оспорване пред Конституционния съд и съдът не е произнесъл противоконституционност по нея.

Относно втория фонд - “Затворни сгради”, считам, че решението за обявяване противоконституционност на въпросните разпоредби, свързани с него, не кореспондира, а напротив - влиза в противоречие с теорията и практиката на Съвета на Европа, проявила се особено ярко в процеса на присъединяването на нови държави-членки от 1990 г. насам. Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа поставя като условие за членство в Съвета на Европа отговорността за пенитенциарната система да премине към Министерството на правосъдието (напр. Opinion No. 188 /1995/ 1 On The Application By Moldova For Memb ership Of The Council Of Europe). Пред България такова условие не е поставяно, тъй като към момента на присъединяването й към Съвета на Европа (1992 г.) затворите, вкл. и сградите, са били вече към Министерството на правосъдието.

По изложените съображения считам, че измененията, извършени с § 14 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) и релевантни по настоящото к.д. № 4 от 2004 г., не противоречат на Конституцията, поради което искането в тази му част следваше да бъде отхвърлено.

По раздел III от решението

Подписах решението по този раздел с особено мнение само досежно произнасянето на съда по § 64 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) в частта, с която се изменя алинея 2 на чл. 196 ЗСВ. Разпоредбата, която съдът обяви за противоконституционна, гласи: “Висшият съдебен съвет съставя проект на годишен бюджет на съдебната власт, който представя на Министерството на финансите за включване в проекта за закон за държавния бюджет на Република България за съответната година.” Считам, че разпоредбата не е противоконституционна по следните съображения: Отношенията, които се регулират от чл. 196, ал. 2 ЗСВ, са отношения, които не може да не бъдат в синхрон с цялостния комплекс от отношения, какъвто представляват подготвянето, съставянето и приемането на бюджета на държавата за съответната година. Т. е. тази уредба предметно е свързана с процедурата, в която се съдържат принципите на бюджетното право в държавата и която е предмет на регулиране в специален закон - Закона за устройство на държавния бюджет.

Това положение не противоречи на алинея 3 от чл. 117 на Конституцията, която гласи, че съдебната власт има самостоятелен бюджет и с нищо не накърнява самостоятелността на бюджета на съдебната власт. Това е така, защото бюджетът на съдебната власт не е и не може да е абсолютно изолиран от бюджета на държавата. Точно обратното е вярно - самостоятелният бюджет на съдебната власт е част от държавния бюджет, както изрично предвижда същият този чл. 196, само че в своята предходна алинея - алинея 1, която гласи : “Съдебната власт има самостоятелен бюджет, който е част от държавния бюджет на Република България”. Тази ясна законова разпоредба представлява развитие на конституционния принцип за самостоятелния характер на бюджета на съдебната власт и не бива да бъде игнорирана, когато Конституционният съд преценява дали следващата поред разпоредба на същия този чл. 196 - алинея 2, противоречи на Конституцията.

В свое предишно решение (№ 3 от 1992 г.) Конституционният съд е уточнил, че съдебната власт в своята организационна цялост е на издръжка от държавния бюджет. По Конституция отговорността за изготвянето на приходно-разходния баланс на държавата, т. е. изготвянето на самия проект за годишния закон за държавния бюджет, се носи от Министерския съвет - само той изготвя и внася в Народното събрание такъв законопроект (чл. 87, ал. 2). В хода на бюджетната процедура министърът на финансите има водеща роля в сравнение с другите министри, тъй като процедурата по съставянето на проекта за държавен бюджет е в неговия ресор на управление. А Министерството на финансите е администрацията, която подпомага министъра при осъществяване на неговите правомощия и технически осигурява дейността му.

Оспореното изменение на чл. 196, ал. 2 ЗСВ не предвижда никакво правомощие за министъра на финансите досежно проекта на бюджета на съдебната власт, не създава правомощия за неговата администрация (Министерство на финансите) да внася нови параметри в съставения от Висшия съдебен съвет проект на бюджет на съдебната власт. Представянето на изготвения от Висшия съдебен съвет бюджет на съдебната власт в Министерството на финансите, а не в Министерския съвет, както предвиждаше предишната редакция на същата разпоредба, не нарушава принципната постановка на чл. 117, ал. 3 от Конституцията за самостоятелността на бюджета на съдебната власт, тъй като Висшият съдебен съвет като вътрешен орган на съдебната власт действа автономно при съставянето на въпросния проектобюджет. А решаващата дума по параметрите и съдържанието на държавния бюджет, в т. ч. и на бюджета на съдебната власт, има парламентът съгласно неговото класическо правомощие, датиращо от векове.

Налага се заключението, че разпоредбата на чл. 196, ал. 2 ЗСВ в новата редакция не внася по същество нищо ново, а включва в съдържанието на устройствения закон на съдебната власт някои елементи от същинската бюджетна процедура, които вече от години имат позитивна уредба в друг закон - Закона за устройство на държавния бюджет (чл. 16, ал. 1, чл. 19 и чл. 20, ал. 2 и 3). С това не се нарушава нито принципът за разделение на властите, нито самостоятелността на бюджета на съдебната власт, т. е. няма нарушение на Конституцията, поради което искането в тази му част следваше да бъде отхвърлено.

По раздел IV от решението

Считам, че алинея 7 на новия чл. 125а ЗСВ не е противоконституционна и искането относно § 40 ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 29 от 2004) в частта му, с която е създадена тази алинея, следваше да бъде отхвърлено.

Член 125а има предишна редакция, създадена със ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 74 от 2002 г.) във време, когато Конституцията не предвиждаше мандатната длъжност на административен ръководител в съдебната власт, с изключение на мандатните длъжности на главния прокурор и на председателите на върховните съдилища. Тогава Конституционният съд, констатирайки, че по отношение на редовите магистрати самата Конституция не прави разграничаване между магистратската длъжност и административната ръководна длъжност, с Решение № 13 от 2002 г. е обявил разпоредбите на тогавашния чл. 125а за противоконституционни.

С първата поправка на Конституцията (ДВ, бр. 85 от 2003 г.) в чл. 129, ал. 5 се предвиди длъжността “административен ръководител” с мандат 5 години и с право на повторно назначаване. С това по отношение на редовите магистрати се възприе на конституционно равнище въпросното разграничаване между магистратската длъжност - съдия, прокурор и следовател, от една страна, и административната длъжност - административен ръководител, от друга страна. Тази концептуална еволюция в конституционната уредба на съдебната власт следваше да бъде отчетена при разглеждането на конкретното оспорване. Конституцията включи в своята рамкова уредба ръководителите на подсистемите в съдебната власт, което несъмнено е признание на тяхната значимост; но не включи заместниците им!

В съответствие с тази обновена конституционноустановена структура на органите на съдебната власт в новия чл. 125а ЗСВ са посочени административните ръководители. В изброяването обаче не са включени заместниците, защото те само подпомагат административния ръководител (чл. 125а, ал. 2 ЗСВ). За заместника законът не само че не предвижда собствен мандат, но въобще не предвижда такъв, защото заместникът е само помощник и действа вместо административния ръководител, когато ефективно го замества.

И тъй като става дума за администриране, макар и в рамките на съдебната власт, правило, а не изключение е използваният и от Закона за съдебната власт “принцип на екипност”, съгласно който заместниците следват мандата на своите ръководители, поради което алинея 7 на чл. 125а ЗСВ не нарушава Конституцията и нейния чл. 129, ал. 5; искането в тази му част следваше да бъде отхвърлено.

Конституционен съдия: Е. Друмева