Решение № 1 от 23 март 2004 г. по конституционно дело № 1 от 2004 г.

РЕШЕНИЕ № 1 от 23 март 2004 г. по конституционно дело № 1 от 2004 г.

Конституционният съд в състав: председател - Неделчо Беронов, и членове: Стефанка Стоянова, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков, Румен Янков, Живан Белчев, Лазар Груев, Мария Павлова, Емилия Друмева, Владислав Славов, Евгени Танчев, при участието на секретар-протоколиста Галина Добрева разгледа в закрито заседание на 23 март 2004 г. конституционно дело № 1 от 2004 г., докладвано от съдията Стефанка Стоянова.

Делото е образувано на 5 януари 2004 г. по искане на 61 народни представители от ХХХIХ Народно събрание.

Искането е за даване на задължително тълкуване на чл. 129, ал. 2 от Конституцията по въпроса: при предсрочно прекратяване на мандата на лицата по тази разпоредба новоизбраният встъпва ли в мандата на предшественика си. Изразявайки своето становище по посочения въпрос, вносителите поддържат, че “новоназначените довършват мандата” на предшествениците си, когато последните са освободени от длъжност преди изтичане на предвидения “еднократен конституционен седемгодишен мандат”. Изводът е основан на разбирането им за същността на срока по чл. 129, ал. 2 от

Конституцията, определен като мандат, който е “индивидуален, но не е персонален”, както и на практика на Конституционния съд (имат се предвид Решение № 16 от 19 октомври 1999 г. по к.д. № 10/1999 г. и Решение № 8 от 29 септември 2000 г. по к.д. № 9/2000 г.), с която практика според изрично направеното уточнение “аналогията е неизбежна”, макар тя да се отнася до по-различен фактически състав.

Конституционният съд с определение от 22 януари 2004 г. е допуснал искането за разглеждане по същество и е конституирал като заинтересувани страни Народното събрание, президента, Министерския съвет, министъра на правосъдието, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор, Висшия съдебен съвет, Висшия адвокатски съвет, Съюза на съдиите в България и Асоциацията на прокурорите в България.

В дадения им от съда срок писмени становища са представили Министерският съвет, министърът на правосъдието, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Висшият адвокатски съвет и Съюзът на съдиите в България. От останалите заинтересувани страни - Народното събрание, президента, главния прокурор, Висшия съдебен съвет и Aсоциацията на прокурорите в България, не са постъпили писмени становища.

Становищата на Министерския съвет и на министъра на правосъдието са в съответствие с това на вносителите. Различието в тях се отнася само до съображенията, на които е основан отговорът на поставения в искането въпрос. В първото е изтъкната конституционната уредба в чл. 97, ал. 3 за случаите на предсрочно прекратяване на пълномощията на президента. С оглед на тази уредба е преценено, че мандатът по чл. 129, ал. 2 от Конституцията е самостоятелен, съществува отделно от лицето, заемащо длъжността, има придаден му от Конституцията приоритет спрямо конкретната личност и след възникването продължава до изтичане на срока от седем години, независимо от смяната на лицата, които са негови носители. Във второто становище се сочи, че “мандатът на тримата магистрати е мандат на длъжността”, поради което той е “индивидуален, а не персонален”. Наред с това, като е съобразено изменението на чл. 129 от Конституцията, е констатирано възприемането “в някои случаи на еднакъв подход по отношение на всички магистрати”. Въз основа на констатацията за такъв подход се приема, че при предсрочно прекратяване на мандат положението на новоназначените по чл. 129, ал. 2 от Конституцията е идентично с това на новоизбраните членове на Висшия съдебен съвет - те довършват мандата на предшествениците си. Във всяко от становищата изложеното е обосновано и с двете решения на Конституционния съд, на които и вносителите са се позовали в искането.

Според другите писмени становища - на Върховния касационен съд, Върховния административен съд, Висшия адвокатски съвет и Съюза на съдиите в България, всеки от новоназначените по чл. 129, ал. 2 от Конституцията има самостоятелен и пълен седемгодишен мандат и не встъпва в мандата на предшественика си, ако е прекратен предсрочно. В тези становища, по-подробно в становището на Върховния касационен съд, е направено разграничение между мандата на лицата, които формират състава на конституционно установените колективни органи, и мандата на едноличните също конституционно установени органи. За мандата на образуващите персоналния състав на колективните органи се поддържа, че той е подчинен на едно основно конституционно изискване за непрекъснатост, връзка и приемственост и това именно изискване обуславя встъпването в предсрочно прекратения мандат на предшественика. За другата група органи се изтъква, че функционирането им не е свързано с необходимост от запазване на някакво съотношение по политически, професионален или институционален признак. Ето защо мандатът на тези органи не е подчинен на посоченото изискване и при тях единствено възможната правна фигура е “придобиване на мандат”. С оглед на така направеното разграничение е определена като недопустима съдържащата се в искането аналогия между мандата на лицата по чл. 129, ал. 2 от Конституцията и мандата на лицата от състава на колективните конституционни органи.

Конституционният съд обсъди искането, прецени съображенията, съдържащи се в него и в становищата на заинтересуваните страни, и за да се произнесе, взе предвид следното: С чл. 129, ал. 2 и 3 от Конституцията е уредено назначаването и освобождаването от длъжност на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд и главния прокурор. Според посочената разпоредба както назначаването, така и освобождаването се извършват от президента на републиката, като назначаването съгласно ал. 2 е за срок седем години, а освобождаването преди изтичане на седемгодишния срок се осъществява само на основанията по ал. 3. Тази уредба несъмнено защитава независимостта на председателите на двете съдилища и на главния прокурор. Като определя максималния срок, за който те могат да заемат съответната длъжност и като изброява изчерпателно основанията за освобождаването им от длъжност преди изтичане на определения срок, тя гарантира стабилността на статуса им и тяхната несменяемост на заеманата длъжност.

Определяйки срока по чл. 129, ал. 2, Конституцията не поставя неговата продължителност в зависимост от времето, през което до освобождаването й длъжността е заемана и изпълнявана от другиго. Основният закон предвижда единствено седемгодишен срок за назначаване на председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд и на главния прокурор. При предвиждането на срока не се въвеждат някакви разграничения с оглед на основанията за освобождаване на длъжностите от назначените преди това - поради основанията по чл. 129, ал. 3 от

Конституцията или поради други основания, между които може да е изтичането на конституционно предвидения срок. На отсъствието на такива разграничения сочи и обстоятелството, че в чл. 129 от Конституцията не се съдържа определяне на новоназначените като заместници на предшествениците им, когато последните са освободени предсрочно от длъжност и няма изискване, аналогично на изискването по чл. 148, ал. 3 от Конституцията, за назначаване и встъпване на мястото на освободения. Основният закон не съдържа и каквито и да са условия, позволяващи назначаването да се извърши за по-голям или по-малък интервал от време от посочения в разпоредбата, предмет на тълкуване.

Изложеното следва от съдържанието и смисъла на ал. 2 от чл. 129 на Конституцията. Анализът й сочи, че в нея срокът е свързан именно с назначаването, като този срок конкретизира периода от време, за който с това назначаване се възлага изпълняването на длъжността, а назначеният заема същата длъжност. Изложеното следва и от съпоставянето на разпоредбата с останалите разпоредби от основния закон, отнасящи се до съдебната власт. Такова съпоставяне показва, че срокът по чл. 129, ал. 2 от Конституцията е определен за едноличен, а не за колегиален орган, като неговото започване и изтичане не е обвързано с конституционни принципи за конституирането и функционирането на съдебните органи, ръководени от лицата по тази разпоредба, или с конституирането и функционирането на други държавни органи. Затова този срок на правомощия е самостоятелен и отделен от срока на освободилия длъжността.

След като съществуващата уредба изрично определя само седемгодишен срок за назначаване на лицата по чл. 129, ал. 2 от Конституцията и не съдържа условия, допускащи отклоняването от този срок при назначаването, такива условия не могат да бъдат въведени чрез тълкуването на разпоредбата. Ето защо няма основание да се поддържа, че когато назначаването се извършва след предсрочно освобождаване от длъжност, срокът следва да се ограничи и да бъде по-малък, като допълва седемгодишния срок на предсрочно освободения. Същевременно трябва да се приеме, че назначаването от президента на председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд и на главния прокурор е за седем години, независимо от срока, в който са упражнявали правомощията си назначените преди тях лица.

Както вече се отбеляза, в искането и в част от становищата се поддържа, че новоназначените довършват мандата на предшествениците си по аналогия с мандата на съдиите от Конституционния съд (чл. 147, ал. 2 от Конституцията) и с мандата на изборните членове на Висшия съдебен съвет (чл. 130, ал. 4 от Конституцията). Аналогията според съда е неуместна. Тези органи са колегиални. Конституирането им се осъществява въз основа на принципи, съдържащи се в Конституцията, чието спазване налага заместващият да довърши мандата на замествания. За Конституционния съд те са квотният принцип и принципът на периодично обновяване на неговия състав. С оглед на тяхното съблюдаване в Решение № 8 от 21 септември 2000 г. по к.д. № 9/2000 г. Конституционният съд е приел, че на тези принципи е необходимо да бъде подчинено тълкуването на разпоредбите относно конституирането на съда, включително и относно мандата на съдията, встъпил на мястото на починал съдия от същия съд. Затова е преценил, че в случаите на чл. 148, ал. 1, т. 6 от Конституцията новоизбраният или новоназначен съдия довършва предсрочно прекратения мандат. За Висшия съдебен съвет такъв конституционен принцип е квотният принцип. С оглед на него именно в Решение № 16 от 19 октомври 1999 г. по к.д. № 10/1999 г. Конституционният съд е приел, че ако мандатът на някой се прекрати предсрочно, новоизбраният довършва мандата на предишния член на Висшия съдебен съвет.

Съображенията на Конституционния съд в указания смисъл, изложени в посочените решения, са неотносими към разпоредбата, чието тълкуване е поискано. Това следва от същественото различие в цялостната конституционна уредба на мандата на съдиите от Конституционния съд и изборните членове на Висшия съдебен съвет, от една страна, и срока на правомощията на председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд и на главния прокурор, от друга страна. Конституционният съд и Висшият съдебен съвет са постоянно действащи органи и предвиденият мандат е за лицата от техния състав, като е подчинен на определени, съдържащи се в Конституцията, принципи за конституирането на тези органи. За разлика от тях лицата по чл. 129, ал. 2 от Конституцията се назначават за срок, който не е подчинен на посочените или на други принципи, изискващи продължителността му да се постави в зависимост от наличието на предходно предсрочно освобождаване от длъжност.

Трябва да се отбележи, че чл. 97, ал. 3 от Конституцията не съдържа принципи, които по аналогия могат да се приложат при тълкуването във връзка с въпроса по искането. Тази разпоредба действително осигурява една приемственост на пълномощия, като предвижда за времето до края на мандата встъпване на вицепрезидента в длъжността президент, ако неговите пълномощия са прекратени предсрочно на основанията по ал. 1. Приемствеността обаче е възможна с оглед на конституционната уредба, отнасяща се до вицепрезидента, който се избира едновременно, в една листа и при условията за избор на президент, подпомага президента в дейността му и след надлежно възлагане може да изпълнява някои от правомощията на президента (чл. 94, чл. 92, ал. 2 и чл. 104). Тази приемственост е неотносима към чл. 129, ал. 2 от Конституцията, по реда и при условията на която се назначават председателите на двете съдилища и главният прокурор, но не и други лица, подпомагащи дейността им или изпълняващи функциите им.

Неуместно е да се прави аналогия и с установената практика по прилагането на чл. 139, ал. 1 от Конституцията при провеждането на частични местни избори след предсрочно прекратяване на мандата на кмет. Такъв извод налагат обстоятелствата за конституционноустановената структура на местното самоуправление, в която кметът е орган на изпълнителната власт в общината и срокът на пълномощията му е еднакъв с този на общинския съвет, от чиито актове се ръководи в дейността си.

При тълкуването на чл. 129, ал. 2 от Конституцията не може да се изхожда и от направеното в искането разграничение между индивидуален и персонален мандат. Такава квалификация на мандата като срок на правомощия не се съдържа в Конституцията и няма определение нито в основния закон, нито в другите закони на страната.

По тези съображения Конституционният съд приема, че лицата, назначени по чл. 129, ал. 2 от Конституцията след предсрочно освобождаване от длъжност на основанията по ал. 3, не встъпват в срока на правомощия на предшествениците си и не довършват техния мандат, а се назначават за самостоятелен и отделен седемгодишен срок. Затова и на основание чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията Конституционният съд РЕШИ: Назначаването от президента на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд и главния прокурор по чл. 129, ал. 2 от Конституцията е за срок от седем години, независимо от срока, в който са упражнявали правомощията си назначените преди тях лица.

Съдиите Румен Янков, Мария Павлова и Емилия Друмева са подписали решението с особено мнение.

Председател: Неделчо Беронов

ОСОБЕНИ МНЕНИЯ на конституционни съдии по конституционно дело № 1 от 2004 г.

Румен Янков

Конституцията не съдържа уредба, при предсрочно прекратяване на избора на посочените в чл. 129, ал. 2 от Конституцията органи на власт, новоназначените, встъпвайки в правата на предшествениците, довършват ли срока на последните, за който са избрани, или за тях започва да тече нов срок от седем години.

Считам, че при тълкуването на нормата трябва да бъде отговорено на два въпроса: а) Допустимо ли е тук тълкуване по аналогия?

Известно е, че чрез този способ на тълкуване се разширява обхватът на закона чрез наподобяване: от предвидения в текста случай решението се разпростира и спрямо случай, който не е предвиден в него, но му е подобен. И още нещо много важно - за да бъдат правени изводи по аналогия, трябва да е налице tertium comparationis, т.е. онова, в което сравняваните неща си съвпадат и е връзката помежду им. Ролята на “третото” при сравняването на предвидените органи в Конституцията може да бъде само съдържанието от органична страна на властническите функции. И един бегъл поглед показва, че няма нищо общо между специфичните правомощия на изброените в чл. 129, ал. 2 от Конституцията органи и тези на президента, вицепрезидента или членовете на Висшия съдебен съвет.

В чл. 129, ал. 2 от Конституцията е посочено числото седем. То е закодирано в съзнанието на всеки. Недопустимо е да се правят разграничения там, където Конституцията не ги прави - след влизането й в сила срокът да бъде намаляван или удължаван при преждевременно встъпване в длъжността на предшественика.

б) Кое е основанието нормативните актове да определят период от време, след изтичането на който властта не може да бъде упражнявана?

Самолюбивият интерес, присъщ на човека на власт, е да дава предимство на собственото си желание за значимост и по правило е склонен да залага делото в името на властта. “Притежаващият реална власт се чувства обсебен от нея.” От друга страна, при тази обстановка и човешката личност след определен период от време престава да осъществява по-високи ценности.

В крайна сметка, житейският опит е показал, че трайното упражняване на власт от едно лице има за последица постигането на негативни резултати.

Тези са в общи линии основанията Конституцията да определя различни по продължителност периоди от време, през които властта може да бъде упражнявана от едно лице.

Но тук дебело трябва да се подчертае, че една норма не може да бъде тълкувана, без да е съобразена цялостната уредба на определен институт в Конституцията, а това е параграф 2 от преходните и заключителните разпоредби - до избирането на Върховния касационен и Върховния административен съд техните правомощия по чл. 130, ал. 3 и чл. 147, ал. 1 от Конституцията се упражняват от Върховния съд. За илюстрация: след 1991 г. не може главният прокурор да бъде член по право на Висшия съдебен съвет само седем години, а председателят на Върховния съд, под привидно ново качество, над този период; бившият Върховен съд - веднъж излъчил от състава си за конституционен съдия Х, впоследствие Върховният касационен съд в друго качество не би могъл да излъчи Х наново за свой представител.

В случая трябва да се има предвид и чл. 124 от Конституцията и не трябва да се борави с номинали - “Върховен съд”, “Върховен касационен съд”, тъй като разпоредбата се прилага пряко. Формулировката “осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища” не сочи на различна по съдържание функция на касационната инстанция от тази на бившия Върховен съд. Затова и последните промени в процесуалните закони не определят Върховния касационен съд само като съд по правото, но и по фактите (така к.д. 23/2002 г.).

От друга страна, с оглед на установената практика на Конституционния съд не може да се приеме, че предложеното тълкуване надхвърля рамките на допуснатото до разглеждане питане (виж определението по допускане и решението по тълкуване по к.д. 2/2002 г.).

С оглед на изложеното считам, че решението за тълкуване е половинчато. То не съдържа цялостен извод за утвърдилото се за човешката общност като първопредстава понятие “власт”, чието ограничение е определено в Конституцията.

В заключение към диспозитива на решението трябва да се добави: “Срокът за избор на главен прокурор и на председателите на върховните съдилища не може да бъде поставян в зависимост от приемането на новите устройствени и процесуални закони по параграф 4 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. Неговата продължителност трябва да се изчислява от обнародването й през 1991 г. и не може да надвишава седем години.”

Съдия: Румен Янков Проф. Мария Павлова

Решението е подкрепено с неубедителни мотиви и е неправилно по същество поради следните основания: От няколко разпоредби в КРБ може да се направи изводът, че конституционният законодател прави разлика между мандат на държавен орган и пълномощия. В чл. 68, ал. 2 КРБ се урежда случаят, при който народен представител “прекъсва пълномощията си за времето, през което е министър”. През това време той се замества от следващия по съответната листа, следователно мандатът на народния представител не се прекратява. В чл. 72, ал. 1 КРБ се уреждат основанията за прекратяване на пълномощията на народен представител, който също се замества по съответния ред. Според чл. 97, ал. 1 и 2 КРБ пълномощията на президента се прекратяват при посочените основания, а според ал. 3 от същата разпоредба вицепрезидентът встъпва в длъжността, т.е. мандатът се довършва. В аналогичен смисъл е и чл. 148, ал. 3 КРБ. Наистина в тази разпоредба се споменава за прекратяване на мандата,но от смисъла й следва,че се има предвид прекратяване на правомощията на конституционния съдия,а не на мандата. От посочените текстове от КРБ се налага изводът, че Конституционният законодател прави разлика между мандат на конституционно установен орган като срок за упражняване на правомощия без значение от коя личност, от една страна, и пълномощията, които се упражняват от лицето, което заема длъжността. Предсрочното прекратяване на пълномощията не води до прекратяване на мандата. Този принцип е изразен и в чл. 93, ал. 5 от КРБ и в парламентарната практика, че новоизбраният президент встъпва в длъжност едва след като напълно изтече мандатът на предишния президент. Въпреки че новоизбраният президент е получил удостоверение за избора от ЦИК, той не може да положи клетва, докато не изтече пълният мандат на действащия президент.

Принципът, че предсрочното прекратяване на пълномощията на мандатния държавен орган не прекратява мандата, се прилага не само за конституционно установените органи, но и за всички останали мандатни органи, уредени със специални закони (кметове,общински съветници,изборни органи в държавните ВУЗ).

В Решение № 8/2000 г. по к.д. № 9/2000г. Конституционният съд изхожда от същия принцип. В това решение Конституционният съд не прави разлика между длъжностни лица от колегиални и от еднолични органи, като приема, че случаите са аналогични (обн., ДВ, бр. 78 от 26.IX.2000 г., Сб. РОКС, 2000 г., с. 158). Важен за настоящото дело е и диспозитивът на това решение, в който изрично се указва, че мандатът на починалия съдия се довършва,следователно мандатът не се прекратява.

След като принципът за прекратяване на пълномощията, но не и на мандата има толкова широко приложно поле, няма основание той да не се приложи и за органите по чл. 129, ал. 2 КРБ. От него следва, че при предсрочно прекратяване на правомощията на органите по чл. 129, ал. 2 КРБ новоназначените лица довършват вече започнатия мандат, а не се ползват от пълния седемгодишен срок.

Неслучайно мандатите на органите по чл. 129, ал. 2 от КРБ и на органите, които ги предлагат и назначават, са с различна продължителност и различни начални и крайни моменти. Тълкуването в решението открива възможности за злоупотреби, а също така възможност един президент да назначи два пъти орган по чл. 129, ал. 2 КРБ и поради седемгодишния мандат от второто назначение той ще лиши следващия Висш съдебен съвет и президент от правото им те да определят този орган.

При възприетото в решението тълкуване на чл. 129, ал. 2 КРБ ръководителите на двете висши съдебни инстанции ще следва да се избират по различно време, а това крие опасност да се поставят различни изисквания спрямо тях за професионални и морални качества според политическата конюнктура, да се избират лица, които не могат да работят заедно и могат да осуетят полезното взаимодействие между институциите.

Възприетото в решението тълкуване, че при предсрочно прекратяване на правомощията на орган по чл. 129, ал. 2 КРБ за новоизбраното на длъжността лице започва да тече нов седемгодишен мандат, противоречи на досегашната практика на Конституционния съд (споменатото решение № 8/2000 г., както и решение № 16 от 19. Х. 1999 г. - обн., ДВ, бр. 95 от 1999 г.). Такова противоречие беше допуснато и при определяне на предмета на делото. Решението на КС е непълно,защото в него не се обсъжда връзката на чл. 129,ал. 2 с § 2 от преходните и заключителните разпоредби на КРБ. Според мене оспорваното решение не допринася за защита на конституционните принципи.

Съдия: проф. М. Павлова Проф. Емилия Друмева

Водещ принцип при конституционното тълкуване е, че тълкуването на конкретна разпоредба задължително трябва да обхване всяка друга конституционна разпоредба, имаща отношение към въпроса. Една конституционна разпоредба не може да се тълкува изолирано, защото самата Конституция представлява единство от правни конструкции и принципи. През призмата на това единство конституционното тълкуване цели да не допуска или да изглади неясноти и несъответствия, които могат да възникнат в прилагането на отделните конституционни норми.

1. Считам, че това тълкуване е непълно, защото не разглежда и не се произнася по основни правни конструкции в Конституцията, които са релевантни по поставения пред Конституционния съд въпрос. На първо място, в мотивите на решението не се търси отговор на въпроса защо конституционният законодател е предвидил точно 7 години срок на длъжност (т. нар. мандат) за главния прокурор и за председателите на ВКС и на ВАС a b c d I t Защо не 4 или 5 години? Ако въпросът беше третиран в решението, щеше да стане ясно, че т.нар. мандати на висшите органи на власт в държавата са вместени в една обща конституционна схема: Народното събрание - 4 г., Президентът на републиката - 5 г., изборните членове на ВСС - 5 г., главният прокурор и председателите на ВКС и ВАС - 7 г., Конституционният съд - 9 г. В рамките на тази конституционна схема се разполагат, вече на законово равнище, и мандати от други конституционнопредвидени институции с решаващи функции в държавното управление: управител и подуправители на БНБ - 6 г., председател и членове на Сметната палата - 9 г., и др.

Тази схема е рационална. Тя е създадена и вградена в снагата на Конституцията с точно предназначение - да не допусне заемането и овакантяването на висшите политически решаващи длъжности в държавата в един и същ конкретен момент, когато доминира и управлява една политическа сила.

С конституционната схема на сроковете се цели да се намали/изключи възможността за спекулативно използване на политическата конюнктура, за да не се обезсмислят заложените механизми на демокрацията. В това се състои ratio-то на тази схема. Тя е азбучно изискване при създаването и прилагането на Конституцията. За чест на създателите на Конституцията ни от 1991 г. това изискване е било спазено и схемата на сроковете е заложена съзнателно, както е видно от дискусиите в комисия и в пленарна зала (Стенографски протоколи на VII ВНС, 175-о пленарно заседание, III четене, 5.VII.1991 г.; Стенографски протоколи на Постоянната комисия по изработването на Конституцията, 24.VI.1991 г. и 28.VI.1991 г.).

Вярно е, че тази ясна схема е разчетена за идеално прилагане - държавните органи да приключват пълен мандат, след това по установения ред да започва нов пълен мандат и т.н. Това е правилото. А предсрочното приключване на предвидените мандати представлява изключението, което без съмнение нарушава стройната композиция на сроковете. Изключението - хипотезите на предсрочно прекратяване на мандатите, в повечето случаи има изрична правна уредба, а когато няма - се предприема тълкуване, което по дефиниция следва да има предвид предназначението на мандатите и тяхното съвместяване във времето. Целта е периодичното обновяване на “върховете” в решаващите държавни сфери, за да може демократичната държава да се възпроизвежда.

Тази основна за конкретното конституционно дело линия на разсъждения въобще не е докосната в мотивите на решението.

2. Не са докоснати и конкретни разпоредби на Конституцията, които имат пряко отношение към формирането на въпросния 7-годишния мандат - например § 2 от ПЗР на Конституцията. Тази разпоредба предвижда, че до избирането на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд техните правомощия по чл. 130, ал. 3 и чл. 147, ал. 1 от Конституцията се упражняват от Върховния съд на Република България.

Това конституционно положение има развитие в Закона за Висшия съдебен съвет, чийто § 1 гласи “До създаването на Върховния касационен съд и Върховния административен съд член на Висшия съдебен съвет по право е председателят на Върховния съд.” Този закон е приет през август 1991 г. от същото Велико народно събрание, което е приело тази Конституция, и свидетелства, че един и същ законодателен орган има “единна, непротиворечива воля при последователна, взаимно допълваща се правна уредба” (Решение № 16/1999 г. на КС).

По този въпрос Конституционният съд се е произнесъл още 1993 г. с тълкувателно решение (Решение № 13/1993 г. на КС), че “... до приемането на новите устройствени и процесуални закони всички функции на съдебната власт така, както са предвидени в Конституцията, се осъществяват чрез заварената организация на съдебната власт и съобразно новите конституционни изисквания за нейната дейност”.

Тази сложна конституционноправна фигура, включваща длъжността на председателя на Върховния съд, при действието на Конституцията от 1991 г. несъмнено има отношение към спорния въпрос за мандатите по чл. 129, ал. 2 от Конституцията. Но и тя не е разгледана в мотивите на решението, където преобладават коментари на доводите, посочени в искането за тълкуване, и констатации, че по въпроси, пряко свързани със съществото на тълкувания въпрос, Конституцията не казва нищо.

По тези съображения считам, че извършеното тълкуване е непълно и не съответства в достатъчна степен на смисъла и предназначението на тълкувателното правомощие на Конституционния съд да извежда ясно и пълно нормативното съдържание от конституционните разпоредби , поради което подписах решението с особено мнение.

Съдия: проф. Емилия Друмева

СТАНОВИЩЕ от съдията Неделчо Беронов към решение № 1от 23 март 2004 г. по к.д. № 1/2004 г.

Към мотивите на Решение № 1 от 23 март 2004 г. по к.д. № 1/2004 г. намирам за необходимо да се добавят следните съображения: Според разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционен съд “с решението си съдът се произнася само по направеното искане”.

При изпълнение на правомощието си да дава задължителни тълкувания на Конституцията Конституционният съд винаги се е стремил да има предвид всички разпоредби на основния закон, които позволяват с решението да се даде най-точният, съответстващ на принципите и идеите, намерили отражение в Конституцията, отговор на искането, с което е сезиран, но не да променя, да разширява направеното искане, което би било недопустимо самосезиране.

В конкретния случай искането е да се даде отговор на тълкувателното питане “при предсрочно прекратяване на мандата на лицата по чл. 129, ал. 2 от Конституцията новоизбраният встъпва ли в мандата на предшественика си”.

Конституционният съд е длъжен да се произнесе само по така формулираното искане, но не и по негови модификации, защото съдът няма право да прави такива, да подменя волята на авторите на искането.

Становището си към Решение № 1 от 23 март 2004 г. по к.д. № 1/2004 г. излагам писмено съгласно чл. 32, ал. 5 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд.

Съдия: Неделчо Беронов