Решение № 14 от 9 октомври 2018 г. по конституционно дело № 12 от 2017 г.

РЕШЕНИЕ № 14 от 9 октомври 2018 г. по конституционно дело № 12 от 2017 г.

Конституционният съд в състав: председател: Борис Велчев, членове: Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Георги Ангелов, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, при участието на секретар-протоколиста Росица Симова разгледа в закрито заседание на 9 октомври 2018 г. конституционно дело № 12/2017 г., докладвано от съдия Борис Велчев.

Производството пред Конституционния съд е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България (Конституцията/Основен закон).

Делото е образувано по искане на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) за обявяване на противоконституционност на редица разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), които според вносителя нарушават основни права и свободи на гражданите. В искането различни аспекти на правата на обвиняемия, респективно – на подсъдимия, както и на другите участници в наказателното производство, са съпоставени с изискванията на Конституцията. Обсъден е и въпросът за осигуряване на правилното и конституционосъобразно развитие на наказателния процес.

С определение от 23 януари 2018 г. Конституционният съд е допуснал за разглеждане по същество искането на ВАдвС за обявяване на противоконституционност на разпоредбите на НПК, посочени в диспозитива на същото определение. С последващо определение от същата дата съдът е констатирал частична идентичност в искането относно чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК с искането, по което е било образувано к. д. № 10/2017 г. С оглед на това конституционно дело № 12/2017 г. в частта относно чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК е присъединено към конституционно дело № 10/2017 г. за съвместно разглеждане и решаване.

Всички останали искания на вносителя са приети за разглеждане по същество, подредени в десет точки, които са посочени в Определението от 23.01.2018 г.

От конституираните с определението за допустимост на основание чл. 20а, ал. 1 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС) заинтересувани институции писмени становища са представили главният прокурор, Министерският съвет и министърът на правосъдието.

От поканените на основание чл. 20а, ал. 2 от ПОДКС организации становища са представили Съюзът на съдиите в България, Българската съдийска асоциация и Асоциацията на прокурорите в България.

От поканените на основание чл. 20а, ал. 3 ПОДКС специалисти от науката и практиката правно мнение са изразили проф. д.ю.н. Никола Манев, проф. д-р Георги Митов и доц. д-р Екатерина Салкова.

След като обсъди доказателствата, доводите на вносителя, становищата на заинтересуваните страни и представените мнения, за да се произнесе, Конституционният съд прие следното: Искането на ВАдвС обхваща разпоредби, които са новоприети, изменени или допълнени със Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) (ЗИДНПК). След допускането за разглеждане по същество с Определението от 23.01.2018 г. е публикуван Закон за изменение и допълнение на Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство (ДВ, бр. 44 от 2018 г.), с преходните и заключителните разпоредби на който се извършва промяна на част от оспорените от ВАдвС разпоредби – разпоредбите на чл. 50 и 63 НПК.

1. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 50 НПК и разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“

Разпоредбата на чл. 50 НПК в редакцията преди изменението гласи: „Когато на досъдебното производство се установи, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, наказателното производство не се прекратява, като прокурорът уведомява пострадалия за правото му в едномесечен срок да подаде тъжба по реда на чл. 81“. С изменението текстът е допълнен, като след думите „по реда на чл. 81“ се поставя запетая и се добавя „ако не са налице основанията по чл. 49“.

Конституционният съд следва да отговори на предварителния въпрос за допустимостта на разглеждане по същество на оспорената разпоредба. Съгласно чл. 25, ал. 2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд произнасяне по допустимостта на искането е възможно във всяка фаза на конституционното дело.

Във връзка с това Конституционният съд намира, че промяната на чл. 50 НПК изисква производството по к. д. № 12/2017 г. по отношение на нея да бъде прекратено. С изменението на разпоредбата се внася нов предмет на делото в тази част, какъвто не е поискан от вносителя. Съдът е сезиран с несъществуваща вече разпоредба, а изменената има ново съдържание и смисъл. Да се разгледа изменената разпоредба означава съдът да се самосезира. Както е имал случаи да се произнася по подобни въпроси, Конституционният съд трябва да отклони направеното искане за обявяване на противоконституционност като недопустимо.

Изложеното се отнася и до частта на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК, атакувана като противоконституционна „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“. Двете разпоредби се разглеждат и оспорват във взаимовръзката между тях и именно с оглед на това се поддържа, че е налице несъгласуваност и противоречивост, която поражда противоконституционност според вносителя.

Прекратяването на делото относно искането за противоконституционност в тази му част не ограничава възможността чл. 50 НПК с новото си променено съдържание да бъде подложен на контрол за конституционосъобразност (Определение № 5 от 2016 г. по  к. д. № 4/2016 г.).

2. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК

Член 63, ал. 2, т. 4 НПК: „Ако от доказателствата по делото не се установява противното, при първоначалното вземане на мярката за неотклонение задържане под стража, реалната опасност по ал. 1 е налице, когато: ... т. 4. обвинението е повдигнато при условията на чл. 269, ал. 3“

Това основание е създадено със изменението на НПК от 4.08.2017 г. (ДВ, бр. 63 от 2017 г.). С промяната на текста на разпоредбата в § 35, т. 2, с която изразът „обвинението е повдигнато“ се заменя с израза „лицето е привлечено като обвиняем“, се създава нова, различна разпоредба. Конституционният съд намира, че се променя смисълът на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК и това дава формално основание за отклоняване на искането поради разлика в предмета на делото, с който е сезиран Конституционният съд и новият предмет, който отговаря на промяната на оспорената разпоредба и с който съдът не е сезиран, след влизане в сила на посочената промяна.

Поради тези съображения искането за установяване на противоконституционност на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК следва да бъде отклонено като недопустимо. Прекратяването на делото по отношение на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК не е пречка новият й текст да бъде подложен на контрол за конституционосъобразност.

3. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5 НПК

И двете оспорени разпоредби се отнасят до мярката за неотклонение гаранция.

Първата алинея на чл. 73а НПК гласи: „По искане на прокурора, на пострадалия или на неговите наследници или на ощетеното юридическо лице в досъдебното производство, съответният първоинстанционен съд еднолично, в закрито заседание взема мерки по реда на Гражданския процесуален кодекс за обезпечаване на направени и присъдени разноски по делото“. Във връзка с това разпоредбата на чл. 73а, ал. 2 НПК, изменена ДВ, бр. 63 от 2017 г., предвижда: „Съдът може да наложи обезпечителната мярка и върху парите и ценните книжа, представени като гаранция. Наложената обезпечителна мярка не възпрепятства отнемането в полза на държавата на основание чл. 66, ал. 2“.

Разпоредбата на чл. 416, ал. 5 НПК гласи: „Изпълнението на вземания от съдебни разноски и такси по ал. 4 може да се насочи и върху внесените като гаранция пари и ценни книжа“.

Основното твърдение на вносителя на искането е, че законодателят, без основание, с обратна сила е накърнил конституционно защитените права на „другите лица“, които към датата на изменението на НПК със ЗИД (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) са представили като гаранция свои пари или ценни книжа съгласно предвидената в чл. 61, ал. 4, изр. 1 НПК възможност. Само Съюзът на съдиите подкрепя искането за противоконституционност на разпоредбите, предмет на делото.

Оспорената разпоредба на чл. 73а, ал. 2 НПК не се отличава съществено от предходната редакция, въведена в действие едновременно с другата атакувана разпоредба на чл. 416, ал. 5 НПК (ДВ, бр. 42 от 2015 г.).

Наказателният процес на Република България следва общия за правораздаването принцип, че страната, загубила делото, трябва да възстанови направените разноски. Това е логично и справедливо, защото именно нейното противоправно поведение е дало повод за процеса, включително и за извършването на материалните разходи, необходими за провеждането му.

Като вид мярка за неотклонение гаранцията може да се вземе по делата от общ характер. Подчинена е на общите цели на правораздаването, посочени в чл. 57 НПК, една от които винаги (и преди въвеждането на чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5 НПК) е била обвиняемият да не осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда.

След влизането й в сила постановената присъда подлежи на изпълнение. Съгласно чл. 301, ал. 1, т. 12 НПК с присъдата съдът се произнася и по въпроса кому да бъдат възложени разноските по делото. Разпоредбата на чл. 57 НПК ясно сочи, че една от целите на мерките за неотклонение е да не се осуети изпълнението на влязлата в сила присъда. Тази разпоредба не е изменяна и допълвана. И преди оспорените от ВАдвС промени гаранцията е служила като залог, с който се гарантира, че обвиненото лице не само няма да се укрие и да извърши друго престъпление, но и ако бъде признато за виновно – ще се изпълни присъдата, включително и в частта относно възлагането на разноските.

При всяко положение онзи, който като „друго лице“ по смисъла на чл. 61, ал. 4, изр. 1 НПК представя гаранция, се съгласява чрез своето имущество да обезпечи всички заложени в чл. 57 НПК цели, а не само някои от тях. Наказателният процес никога не е предвиждал частична гаранция или гарантиране на изпълнението на само част от процесуалните задължения на обвиняемия (подсъдимия), чиято невиновност се презумира по силата на чл. 31, ал. 3 от Конституцията до установяването на противното с влязла в сила присъда.

С оспорените разпоредби фактически само се прецизира процесуалният ред, по който гаранцията, включително и когато е представена от трето лице, може да се използва като обезпечение на бъдещото вземане за разноски или като обект на принудително изпълнение на влязлата в сила осъдителна присъда. В случая не е налице преуреждане на придобити права и задължения (вж. за същинското обратно действие Решение № 7 от 2001 г. по к. д. № 1/2001 г.), нито е налице незабавно или несъщинско обратно действие на новия закон (вж. Решение № 4/2014 г. по к. д. № 12/2013 г.).

С предвиждането на изрична процесуална възможност за използване на дадените като гаранция пари и ценни книжа за обезпечаване на изпълнението на задължението за заплащане на присъдените разноски по делото или за изпълнение на присъдата не само не се нарушава, а обратно – проявява се принципът на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията – както от формална, така и от материална страна (Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). От формална страна това е така, защото разпоредбите на чл. 73а, ал. 2 НПК и чл. 416, ал. 5 НПК са ясни, безпротиворечиви и съответстват на целите, заложени в чл. 57 НПК. Те съответстват на принципа на правовата държава и от материална страна, тъй като е справедливо внесените като гаранция активи да послужат за постигането на заложените в наказателно-процесуалния закон цели.

Разпоредбите на чл. 73а, ал. 2 НПК и на чл. 416, ал. 5 НПК представляват допълнително средство за закрила на правото на собственост на заплатилите разноските по делото държавни учреждения и лица, пострадали от престъпление от общ характер. В този смисъл по отношение на последните те съставляват и гаранция за ефективното упражняване на конституционното им право на защита.

С оглед на горното искането в тази част следва да се отхвърли като неоснователно.

4. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“

Оспорената част на разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК гласи: „Разпоредителното заседание се отлага, когато не се яви: ... т. 3 защитникът – в случаите по чл. 94, ал. 1“

Член 94, ал. 1 НПК урежда изчерпателно хипотезите, в които участието на защитник в разпоредителното заседание е задължително (т. 1 – 9). Изводът, който следва да се направи, е, че в останалите случаи на наказателно производство участието на защитник не е задължително. Изключение прави разпоредбата на чл. 94, ал. 2 НПК.

В искането се твърди, че с оспорената част на разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК по недопустим начин се ограничава правото на защита на подсъдимия, като се допуска провеждането на разпоредително заседание без участието на упълномощения от него адвокат. Според вносителя това затруднява разкриването на обективната истина, страните в процеса са в неравнопоставено положение и се нарушава принципът на състезателност.

Искането за противоконституционност се подкрепя от проф. Митов, доц. Салкова, Асоциацията на прокурорите в България и Съюза на съдиите, които приемат, че възприетото разрешение прекомерно накърнява признатите от закона права на обвиненото лице и това ограничение не е в интерес на правосъдието.

Според Министерския съвет, министъра на правосъдието и проф. Манев не са налице основания за обявяване на разпоредбата за противоконституционна. Министерският съвет поддържа, че правото на защита не бива да се абсолютизира и в конкретния случай следва да отстъпи пред други ценности, сред които постигане на процесуална икономия и бързина на производството.

От оспорената разпоредба следва, че съдът не е длъжен да отложи делото, насрочено за разглеждане в разпоредително заседание, щом участието на защитник не е задължително по закон, дори когато упълномощеният от подсъдимия защитник не се явява по уважителни причини. Норма с идентично съдържание – чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК (отм.), е била обявена за противоконституционна с Решение № 9 от 1998 г. по к. д. № 6/1998 г. Настоящият състав на Конституционния съд не намира основание да се отклони от застъпеното в аналогичен случай разбиране, според което въведеното ограничение на правото на защита надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието.

Разпоредително заседание има важно процесуално значение. То е предназначено да подготви разглеждането на делото в съдебно заседание по същество така, че да се избегне затормозяването му от предварителни въпроси по развитието на наказателното производство и усилията на страните да се концентрират върху установяването на истината в състезанието по посочване, събиране, проверка и анализ на доказателствените материали. Разпоредителното заседание е замислено като средство за обезпечаване на обществения интерес от своевременно и ефективно разглеждане на наказателните дела при достатъчни гаранции на правата и законните интереси на страните в съдебната фаза на наказателния процес. Това се отнася и до процесуалното положение на обвиненото лице, което в публичното съдебно заседание по същество ще се изправи пред съда като подсъдим само след изпълнението на всички предвидени в закона условия. С приключването на разпоредителното заседание се преклудира възможността за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната фаза. Следователно разпоредителното заседание е релевантно към изискването за провеждането на процеса в разумен срок и пълноценната реализация на правото на защита.

От оспорената разпоредба, тълкувана по аргумент за противното, следва, че когато адвокатската защита не е задължителна в хипотезите по чл. 94, ал. 1 НПК, за съда няма друга алтернатива освен да даде ход на разпоредителното заседание, въпреки че упълномощеният защитник не се е явил. По този начин за това заседание подсъдимият се лишава изцяло от квалифицирана правна подкрепа, дори когато предходното му поведение като страна в съдебната фаза на процеса е било напълно изрядно. Така всички процесуални действия ще се осъществят, без да е осигурена възможност подсъдимият да се защити, така, както той иска, доверявайки се на избран от него защитник (Решение № 9 от 1998 г. по к. д. № 6/1998 г.). При това, независимо от горепосочената значимост на резултатите от съответната процедура за по-нататъшното ефективно упражняване на неговите права, предпоставките за провеждането й без основание са по-неблагоприятни за защитата от предпоставките за даване ход на делото в съдебно заседание. Явна е разликата с чл. 271, ал. 2, т. 3 НПК, в която е предвидено отлагане на делото щом не е възможно защитникът да бъде заменен с друг, без да се накърни правото на защита на подсъдимия. При това съгласно ал. 1 на чл. 271 НПК съдът дава ход на делото, след като провери дали някои от призованите лица „не са се явили и по какви причини“.

В случая неявяването на защитника е ирелевантно за даване ход на разпоредителното заседание. В нарушение на изискването за справедлив наказателен процес нормата не разграничава неявяването на упълномощения защитник поради обективна невъзможност или друга уважителна причина и неявяването без такава причина, когато действително неоправдано се създават условия за забавяне на наказателното производство.

Конституционният съд намира, че така както е редактирана, разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК без конституционно основание накърнява правото на защита на подсъдимия (чл. 56 от Конституцията). Възможността за провеждане на разпоредително заседание, без да е осигурена правна помощ на подсъдимия, дори и когато процесуалнато му поведение е било напълно правомерно, съставлява неоправдано и несъразмерно ограничение на правото на защита. Възприетият от законодателя подход нито е наложителен, нито е подходящ за отстраняване на опасността от спекулативно удължаване на производството и не е адекватно средство за осуетяване на такава цел.

Конституционният съд констатира също, че намерението на законодателя за постигане на процесуална икономия и бързина на производството в текста на чл. 247в, ал. 1 НПК не е проведено последователно в духа на изискването за равнопоставеност на страните в състезателния съдебен процес. Така, макар прокуратурата да е единно и централизирано учреждение, подчинено на принципа за заменяемост на прокурорите, неявяването на прокурора винаги съставлява основание за отлагане на разпоредителното заседание (чл. 247в, ал. 1, т. 1 НПК). В тази насока с поставянето на защитата в по-неблагоприятно положение са нарушени принципите на справедливия процес по чл. 121, ал. 1 от Конституцията.

По така изложените съображения разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ от НПК следва да бъде обявена за противоконституционна като несъвместима с чл. 4, ал. 1, чл. 56 и чл. 121, ал. 1 от Конституцията.

5. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 227, ал. 5 НПК

Съгласно чл. 227, ал. 5 НПК: „Когато обвиняемият се яви без упълномощен защитник, разследващият орган му предявява разследването, като в случаите по чл. 94, ал. 1 му назначава резервен защитник, независимо от упълномощаването на защитник.“

В искането на ВАдвС се твърди, че с ограничаването на възможността упълномощеният от обвиняемия адвокат да участва в процеса за сметка на назначен от разследващия орган адвокат (резервен защитник) се накърнява правото на защита на обвиняемия, конституционно защитено във всички фази на наказателния процес, недопустимо се нарушава правото на адвокатска защита и чрез непропорционалността на мярката се нарушава принципът на правовата държава.

Тезата на вносителя на искането се споделя от Съюза на съдиите, според който разпоредбата на чл. 227, ал. 5 НПК е непропорционална, защото не предвижда хипотезата на неприсъствие на защитника по уважителни причини.

В останалите становища по делото, като се анализира общата уредба на фигурата на резервния защитник, се приема, че атакуваната разпоредба на чл. 227, ал. 5 НПК не е противоконституционна.

Разпоредбата на чл. 227, ал. 5 НПК преди изменението й със ЗИДНПК (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) предвижда, че когато обвиняемият се яви без упълномощен защитник, разследващият орган му предявява разследването, като в случаите по чл. 94, ал. 1 НПК му назначава защитник (институтът на служебния защитник).

Според сегашната редакция на разпоредбата, когато обвиняемият се яви без упълномощен защитник, разследващият орган му предявява разследването, като в случаите по чл. 94, ал. 1 НПК му назначава резервен защитник, независимо от упълномощаването на защитник.

Фигурата на резервния защитник е относително нова в българското наказателно процесуално право. Въведена е за първи път с промени в чл. 94 НПК (ДВ, бр. 32 от 2010 г.) – изменение на ал. 4 и въвеждане на нови алинеи 5 и 6. В Решение № 10 от 2010 г. по к. д. № 10/2010 г. Конституционният съд подробно е изяснил правната същност и предназначението на института „резервен защитник“. Установена е специфична процедура, която цели да постигне ускоряване на наказателния процес и служи като гаранция срещу неоправданото му забавяне. Според Конституционния съд, когато упълномощеният защитник не се яви пред съответния орган на наказателния процес без уважителна причина, замяната му с правно компетентен и запознат с делото служебно назначен защитник, какъвто по принцип би слебъдвало еда бъде и резервният защитник, съставлява пропорционална, правно обоснована мярка.

Назначаването на резервен защитник при предявяване на разследването в случаите по чл. 94, ал. 1 НПК, независимо от упълномощаването на защитник (чл. 227, ал. 5 НПК), се явява частен случай на назначаването на резервен защитник (чл. 94, ал. 4 НПК). Процесуалните действия по предявяване на разследването (чл. 227 – 229 НПК) се извършват с цел заинтересованите лица (обвиняемият и неговият защитник, пострадалият и неговият повереник) да се запознаят с всички събрани по делото материали и въз основа на тях да направят своите искания, бележки и възражения. За обвиняемия предявяването на разследването с произтичащата от него възможност да се запознае със събраните по делото материали е съществен компонент от реализацията на правото му на защита в досъдебната фаза на наказателния процес.

Както многократно подчертава Конституционният съд правото на защита е основно конституционно право, което заема централно място в демократичната правова държава – чл. 56 от Конституцията. Правото на защита е предназначено да охранява и осигурява реализацията на правата и законните интереси на гражданите. То има всеобщ, универсален характер. Най-често чл. 56 от Конституцията се прилага в съчетание с други правни норми на Конституцията и на законите, но може да действа и самостоятелно като последна защитна възможност. Разпоредбата задължава законодателя да предвиди съответни процедурни правила, които да служат като гаранция за осъществяването на различните права и законни интереси (Решение № 3 от 1994 г. по к. д. № 1/1994 г.).

Разпоредбата на чл. 30, ал. 4 от Конституцията признава правото на обвиняемия на адвокатска защита през цялото времетраене на наказателното производство като специфично проявление на правото на защита по чл. 56 от Конституцията. Същевременно чл. 31, ал. 4 от Конституцията не изключва въвеждането на ограничения, които обаче са допустими при спазване на принципа на пропорционалност.

Следователно преценката за конституционосъобразността на обсъжданата разпоредба на чл. 227, ал. 5 НПК зависи от отговора на въпроса дали въведеното ограничение на правото на лицето, обвинено в извършване на престъпление, да осъществява своята защита с помощта на избрания от него защитник, е допустимо, оправдано, подходящо и оптимално средство за постигане на целения резултат в една правова държава, от която се очаква да защитава балансирано правата и свободите на всички свои граждани. С други думи, дали законодателната цел, обусловила приемането на оспорените разпоредби, е легитимна от гледната точка на Основния закон на страната (Решение № 2 от 2011 г. по к. д. № 2/2011 г.).

Конституционният съд не намира основание да отстъпи от вече изразеното в Решение № 10 от 2010 г. по к. д. № 10/2010 г. разбиране, според което институтът на резервния защитник поначало не нарушава принципите на справедливия наказателен процес, а задоволява нуждата на обвиняемия от квалифицирана правна помощ при балансиране на правата на другите участници в производството и съобразяване на обществения интерес. По своето предназначение този институт съставлява специфична процедура, насочена към ускоряване на наказателния процес.

Разширяването на възможностите за участие на резервен защитник в процесуалните действия по предявяване на разследването в хипотезите на чл. 94, ал. 1 НПК, независимо от упълномощаването на друг защитник, цели създаване на условия за своевременно приключване на разследването, без да се засягат гаранциите за ефективно упражняване на правото на защита на обвиняемия.

Фигурата на резервния защитник е въведена в НПК, за да предотврати отлагане на съответните процесуални действия поради неявяване на упълномощения защитник. Резервният защитник отговаря на същите изисквания за осъществяване на процесуално представителство, които са валидни за всички адвокати. Затова не може да се твърди, че само по себе си участието на резервен защитник като правило води до отслабване, понижаване на нивото и качеството на правната помощ, от която се нуждае обвиняемият.

Правилото, че при неявяване на упълномощения защитник пред съответния държавен орган той се замества от назначения, не отнема приоритетната възможност, което законодателят дава на обвиняемия да се ползва от избран от него адвокат. Не дава основание и да се приеме, че в нарушение на конституционното право на защита правната помощ, предоставяна от резервен защитник, е по-малко полезна и ефективна. Нещо повече, предявяването на разследването с резервен защитник не лишава обвиняемия в централната, решителната съдебна фаза на процеса да се запознае и проучи досъдебните материали с помощта на упълномощения от него защитник.

Недопустимо е липсата на реално встъпване в наказателното производство на избран от обвиняемия защитник да води до засягане на чужди права, както и на публичния интерес от своевременно и ефективно наказателно правораздаване. Това произтича от Конституцията (чл. 57, ал. 2) и задължителните за страната международни стандарти (чл. 17 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и чл. 5, т. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права). Затова замяната на упълномощен защитник при предявяване на разследването със запознат с делото служебно назначен защитник е пропорционална, правно обоснована мярка. В рамките на стандартите, установени от КЗПЧОС, европейските държави, целейки предотвратяване на неоправданото забавяне на наказателното производство, могат да използват различни способи за осигуряване на процесуалната дисциплина (вж. пак Решение № 10 от 2010 г. по к. д. № 10/2010 г.).

По така изложените съображения искането в тази му част следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

6. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 248а НПК и на разпоредбата на чл. 252, ал. 2 НПК в частта „или, когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“

Разпоредбата на чл. 248а НПК има следното съдържание: „Чл. 248а. (1) Когато съдът установи очевидни фактически грешки в обвинителния акт, определя 7-дневен срок, в който прокурорът следва да ги отстрани.

(2) Съдията-докладчик еднолично, в закрито заседание отменя определението за насрочване на делото и прекратява съдебното производство, ако прокурорът не внесе обвинителен акт в срока по ал. 1 или не е отстранил очевидните фактически грешки. Разпореждането не подлежи на обжалване и протестиране.

(3) Препис от разпореждането на съдията-докладчик се изпраща на страните и се уведомяват призованите лица“.

Според разпоредбата на чл. 252, ал. 2 НПК: „Когато не са налице основания за разглеждане на дело, образувано по обвинителен акт, по реда на глава двадесет и седма, глава двадесет и осма и глава двадесет и девета или когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт, съдебното заседание се насрочва в едномесечен срок от разпоредителното заседание“.

В искането на ВАдвС се твърди, че изразът „отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт“ не е дефиниран от законодателя и това може да доведе до фактическо изменение на обвинението, което е грубо погазване на правото на подсъдимия на защита. Твърди се също, че за прокурора се създава предимство в наказателния процес, защото подсъдимият не може да прави възражения срещу изменението на обвинителния акт и като резултат се нарушава равенството на страните в процеса.

Съюзът на съдиите застава на позицията, че отсъствието на легална дефиниция на понятието „очевидна фактическа грешка“ създава реална опасност за използването му като механизъм за изменение на обвинението.

Мнение в подкрепа на искането е изразено и от проф. Манев.

Становищата, депозирани от останалите конституирани по делото заинтересовани страни, както и правните мнения на проф. Митов и доц. Салкова, са в смисъл, че оспорената уредба не създава противоконституционност. Подчертава се, че поправката на очевидна фактическа грешка, допусната както в нормативен акт, така и в обвинителен акт, е нещо съвършено различно от тяхното изменение. Изменението е израз на промяната във волята на органа, автор на акта, докато с поправката текстът се привежда в съответствие с вече изразената и непроменена воля.

В искането се посочва, че със Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) се въвежда институт, непознат досега в наказателнопроцесуалното право – „отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт“. Действително до обсъжданата промяна на посочените текстове действащият НПК не е предвиждал подобна процедура, но възможността за отстраняване на констатирана очевидна фактическа грешка присъства в съдебната практика по наказателни дела, като се заимства от уредбите в други клонове на правото. Въвеждането й идва да отговори на потребността от създаване на нарочен ред и в наказателния процес за отстраняване на очевидните фактически грешки.

Употребата на понятието е познато на българското право и съдебна практика. Възможността за коригиране на явна фактическа грешка в законодателния процес изрично е призната от Конституционния съд (Решение № 7 от 1998 г. по к. д. № 5/1998 г.). Видно от решението, в такъв случай не е налице промяна на волята на законодателя, а поправката на очевидна фактическа грешка само поставя текста на разпоредбата в съответствие с вече изразената и непроменена воля. Затова за поправката на очевидна фактическа грешка в закона приложение намира ал. 2 на чл. 88 от Конституцията, според която другите актове на Народното събрание се приемат с едно гласуване.

Уредба на очевидната фактическа грешка съществува в други процесуални закони, например в чл. 247 от Гражданския процесуален кодекс, чл. 62, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс и чл. 133, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. В нито един от тях не е предложена дефиниция на понятието „очевидна фактическа грешка“. Преценката за това коя грешка е очевидна, както и доколко става дума за промяна на волята на автора на даден документ по делото, в българския правен ред традиционно се оставя на дискреционната власт на решаващия орган за всеки конкретен случай, т.е. на съда.

Конституционният съд идва до заключението, че поправката на очевидна фактическа грешка в обвинителния акт не е равносилно на неговото изменение, което обуславя и създаването на специален процесуален ред за отстраняването й. Действително понятието „очевидна фактическа грешка“ не е дефинирано, но не може да се изисква от закона да съдържа дефиниция на всяко употребено понятие. Противното би довело до абсурд (така Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). Изпълването на понятието „очевидна фактическа грешка“ с конкретно съдържание ще се изясни от съдебната практика.

В искането тезата за противоконституционност на оспорената уредба се основава и на твърдение, че се създават предпоставки за съдебен произвол, тъй като подсъдимият няма никаква гаранция, че обвинителният акт няма да бъде променен, след като вече са били изслушани съдебните прения. Според Конституционния съд такава възможност не съществува. Оспорената процедура по чл. 248а НПК за установяване и отстраняване на очевидни фактически грешки наистина се провежда само между съда и прокурора. Тя обаче никога не остава скрита за страните в съдебното производство, включително за подсъдимия и неговия защитник. Поначало провеждането й предхожда съдебното заседание за разглеждане на делото по същество. При констатирането на грешка с такъв характер в хода на подготвителните действия съдията-докладчик е длъжен да отмени определението за насрочване на делото. Това следва изрично от чл. 248а, ал. 2, изр. 1 НПК, а в този смисъл е и оспорената част от чл. 252, ал. 2 НПК. Ако прокурорът не отстрани констатираните очевидни фактически грешки в определения от закона седемдневен срок, съдията-докладчик прекратява съдебното производство с разпореждане, което се изпраща на страните и на призованите за съдебното заседание лица (чл. 248а, ал. 3 във връзка с ал. 2 НПК). Ако прокурорът, изпълнявайки указанията на съда за отстраняване на очевидните фактически грешки, поправи обвинителния акт, внесените промени при всяко положение ще бъдат предявени на подсъдимия и неговия защитник, които биха могли да възразят, включително и пред по-горните съдебни инстанции, че вместо надлежно отстраняване на очевидни фактически грешки по недопустим начин е осъществено незаконосъобразно „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението“ (чл. 287 НПК). Следователно тезата, че оспорената процедура може да лиши подсъдимия от правото му да узнае всички фактически положения, които дават основание на прокуратурата да повдигне и поддържа обвинението пред съда, е неоснователна. Затова в тази насока не може да се поставя въпросът за нарушаване на правото на защита по чл. 56 от Конституцията.

Гореизложените съображения за конституционосъобразност са валидни както за оспорения изцяло чл. 248а НПК, така и за оспорената част от чл. 252, ал. 2 НПК. Поради това искането се отхвърля като неоснователно.

7. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 358, ал. 2 НПК

Оспорената като противоконституционна разпоредба на чл. 358, ал. 2 НПК гласи: „В случаите по ал. 1, т. 3 делото не може да бъде върнато повторно на същото основание“.

Точка 3 на ал. 1 гласи: „В случаите по чл. 357, ал. 1, т. 3 съдията-докладчик: ... т. 3 прекратява съдебното производство и връща делото на наблюдаващия прокурор, когато е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия по чл. 249, ал. 4, т. 1“.

В искането се твърди, че с прилагането на оспорената разпоредба може да бъде накърнено правото на защита на подсъдимия и да настъпят непоправими вреди. Според вносителя разпоредбата допуска постановяване на осъдителна присъда, въпреки че на досъдебното производство обвиняемият може да не е научил за какво престъпление е привлечен в това качество, както и да не е бил информиран за следните права – да дава или да откаже да даде обяснения по обвинението; да участва в производството; да има защитник и да получи писмен или устен превод на разбираем за него език, когато не владее български език. Това става в хипотезата, при която прокурорът повторно внесе обвинението в съда, без да изпълни указанията на съдията-докладчик за отстраняване на съществените процесуални нарушения по чл. 249, ал. 4, т. 1 НПК. Застъпва се тезата, че по силата на оспорената разпоредба указанията на съда вместо обвързващи стават само пожелателни.

На тази основа са развити съображения за противоречие с чл. 4, ал. 1, чл. 117 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията.

Правната позиция на вносителя на искането не се споделя от главния прокурор, Министерския съвет, министъра на правосъдието и Българската съдийска асоциация. Становище за противоконституционност излагат Съюзът на съдиите и Асоциацията на прокурорите в България.

Според проф. Манев, проф. Митов и доц. Салкова чл. 358, ал. 2 НПК не противоречи на Конституцията.

Систематичното място на оспорената разпоредба е в глава двадесет и четвърта на НПК „Бързо производство“, и по-конкретно – в разпоредба със заглавие: „Действия на съдията-докладчик“. Главата съдържа специални правила за провеждането на една от ускорените диференцирани процедури, чиято цел е постигане на по-голяма бързина и ефективност на наказателния процес. За конкретното производство са валидни всички основополагащи принципи на наказателния процес, а доколкото не са предвидени особени правила, приложими са общите правила (чл. 361 НПК).

Характерно за бързото производство е, че то се прилага в хипотези, които съдържат обективни предпоставки за ускорено развитие на процеса. При възникване на затруднения няма пречка развитието на делото да продължи по общия ред. Конкретните случаи, при които е налице законова възможност за провеждане на бързо производство, са посочени изрично в чл. 356, ал. 1 НПК – лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението; върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението; лицето се е явило лично пред съответните органи на МВР, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление и очевидец е посочил лицето, извършило престъплението. С изменението на чл. 356, ал. 2 НПК (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) законодателят е предвидил, че освен в изрично посочените хипотези бързото производство е приложимо по преценка на прокурора и за други престъпления, стига предвиденото за тях наказание да е до три години лишаване от свобода или друго по-леко наказание и престъпният резултат да не е настъпване на смърт или тежка телесна повреда.

С цел ускоряване на делото за бързото производство са въведени особени правила, с които процедурата е опростена, процесуалните срокове са съкратени и в съдебната фаза е изключено участието на частен обвинител и граждански ищец. Вместо да бъде предмет на обсъждане в разпоредително заседание, чието провеждане е задължително за първоинстанционното съдебно производство, водено по общия ред, първоначалният контрол за допуснатите в досъдебната фаза по отношение на обвиняемия отстраними съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 249, ал. 1, т. 4 НПК е предоставен на съдията-докладчик, който връща делото на прокурора (чл. 358, ал. 1, т. 3 НПК). Разпоредбата на чл. 358, ал. 2 НПК изрично изключва възможността за повторно връщане на делото на същото основание. От нея обаче не произтича нарушение на правото на защита на обвиненото лице, както се твърди в искането. Първо, допуснатите на досъдебното производство отстраними съществени нарушения на процесуалните правила никога не могат да бъдат ползвани във вреда на защитата от обвинителната власт, която в тази първа фаза на наказателния процес е изпълнявала функциите по ръководство и надзор. При произнасянето на присъдата по повдигнатото обвинение съдът не може да съобразява извършените от прокурора при съществено нарушение на закона процесуални действия. Второ, при положение че нарушенията са отстраними, няма правна пречка, по искане на страните или служебно, в хода на съдебното следствие да се извършат по надлежния ред действията, които са били компрометирани на досъдебното производство.

С оглед процесуалното положение на съда като орган по ръководство и надзор на наказателния процес в неговата съдебна фаза не може да има съмнение, че указанията на съдията-докладчик обвързват прокурора. Като изключва възможността за повторно връщане на делото на същото основание, законодателят предполага добросъвестността на държавните органи, които участват в наказателния процес. От тази гледна точка в голямото мнозинство от случаи изискванията на съда ще бъдат изпълнени и всякакво по-нататъшно забавяне на производството чрез връщането му в предходната процесуална фаза би било неоправдано. Разбира се, съществува и хипотезата, в която прокурорът не се съгласява със становището на съдията-докладчик и внася повторно обвинението в съда, без да съобрази указанията, произтичащи от разпореждането по чл. 358, ал. 1, т. 3 НПК, а и без да постанови разследването да продължи по общия ред, каквато възможност е предвидена в чл. 357, ал. 2 НПК. С това той нито облекчава обвинението, нито уврежда защитата. В този случай той може да разчита, че ако дадените от съдията-докладчик указания са неоснователни, това може да бъде разкрито в съдебното заседание пред първоинстанционния съд или при провеждането на контрол от по-горен съд. Същевременно поема и риска делото да му бъде върнато от съдебно заседание на основание чл. 359, ал. 2 НПК, тъй като систематичното място на оспорената разпоредба сочи, че нейният адресат е съдията-докладчик, който подготвя съдебното заседание, но не и съставът на съда, който разглежда делото по същество и следва да се произнесе по обвинението, повдигнато с внесения обвинителен акт. Важно е да се подчертае, че оспорената разпоредба на чл. 358, ал. 2 НПК не изключва произтичащите от Конституцията (чл. 119 – чл. 121) ръководни и надзорни функции на съда при осъществяване на правосъдието, нито ограничава правото на ефективен достъп до съдебна защита на лицата, срещу които е повдигнато обвинение за извършено престъпление.

По гореизложените съображения искането в тази му част следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

8. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6 НПК

С оспорените разпоредби се създава възможност за приключване на наказателното производство, образувано по внесен от прокурора обвинителен акт, с налагане от съда на административно наказание. В тази насока поставените в искането въпроси са свързани със съотношението между наказателната и административнонаказателната отговорност. Разпоредбите са нови (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) и тяхната цел е постигане на икономичност и ефективност на процеса както в обществен интерес, така и в интерес на подсъдимия.

Член 301, ал. 4 НПК гласи: „При решаване на въпроса по ал. 1, т. 2 съдът се произнася и дали извършеното деяние съставлява административно нарушение.“ А въпросът по чл. 301, ал. 1, т. 2 НПК е „съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация“.

Съгласно чл. 305, ал. 6 НПК: „В случаите по чл. 301, ал. 4 съдът признава подсъдимия за невинен и му налага административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на Наказателния кодекс или когато съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ“.

Според вносителя на искането с тези разпоредби на наказателния съд са предоставени несвойствени функции да установява извършването на административно нарушение, да решава въпроса за административната отговорност и сам да определя и налага административно наказание. Така не са гарантирани основните конституционни права – правото на защита, равното правно третиране на гражданите и принципът на правовата държава. Нарушен е и принципът на правната сигурност.

От представилите становище по делото заинтересовани страни искането не се споделя от главния прокурор, Министерския съвет, министъра на правосъдието и Българската съдийска асоциация. Според тях разпоредбите не са противоконституционни, защото целят да се гарантира осъществяването на принципа non bis in idem съобразно изискванията на чл. 4 от Протокол № 7 към КЗПЧОС. Посочва се още, че разпоредбите на чл. 243, ал. 3 (нова, ДВ, бр. 63 от 2017 г.) НПК и чл. 250, ал. 1, т. 2 и ал. 2 НПК се отнасят до прекратяването на наказателното производство от прокурора, съответно от съда, за предходни стадии на наказателното производство, когато първоинстанционният съд все още не е започнал разглеждане на делото по същество.

В становището на Асоциацията на прокурорите се отстоява тезата за противоконституционност на чл. 301, ал. 4 НПК и чл. 305, ал. 6 НПК, като се твърди, че с тях се създава задължение за събиране на доказателства извън установения с чл. 102 НПК предмет на доказване в наказателния процес.

Съюзът на съдиите не изразява становище по основателността на искането в тази му част.

В правното си мнение по делото доц. Салкова подробно обосновава извода, че искането в тази част е неоснователно. Според нея не е налице дублиране на компетентности, също както в случая на разглеждането на граждански иск в наказателния процес. Неоснователно е и твърдението, че по силата на оспорените разпоредби прокурорът може да внесе обвинителен акт за извършено административно нарушение в противоречие с Конституцията.

Проф. Манев приема, че възприетото разрешение е въпрос на законодателна целесъобразност и не противоречи на Конституцията.

Противоположно е разбирането на проф. Митов. Основен аргумент е вътрешно противоречивата законодателна техника, при която в досъдебното производство и при предаването на съд се използва един подход, а при произнасянето по същество в съдебната фаза на делото – съвсем друг. Според него е накърнено правото на защита и на еднакво отношение на закона, разширява се предметът на доказване в процеса и се нарушават принципите на административното наказване.

Систематичното място на разпоредбите, чиято конституционност се оспорва, е в глава двадесета със заглавие „Съдебно заседание“, раздел VI „Постановяване на присъдата“. С тях се създава възможност, след като е проведено пълно съдебно следствие по внесения обвинителен акт (евентуално и по измененото обвинение в хипотезата на чл. 287 НПК) и са изслушани съдебните прения, първоинстанционният съд, ако намери, че деянието не съставлява престъпление и подсъдимият бъде признат за невинен, да приеме, че деянието съдържа признаците на административно нарушение и съответно – да наложи на подсъдимия административно наказание. Така съдът се овластява със своята присъда да постанови, че подсъдимият следва да понесе по-лека форма на държавна принуда, без да е необходимо повторно, в отделно производство, пред друг държавен орган или съд да се установяват същите факти, които са били предмет на доказване в наказателното производството от общ характер.

Конституционният съд намира, че не е налице твърдяната в искането несъвместимост на оспорваните разпоредби с чл. 243, ал. 3 НПК и чл. 250, ал. 1, т. 2 и ал. 2 НПК. Последните се отнасят за по-ранни стадии на процеса, които предхождат насрочването на заседанието за разглеждане на делото по същество и цялостната процедура по събиране и проверка на доказателствата. При условията на чл. 243, ал. 3 НПК прокурорът е длъжен да прекрати наказателното производство, защото установеното деяние не съставлява престъпление, въпреки че съдържа признаците на административно нарушение. Целта е да не се допусне внасяне в съда на обвинителен акт за деяние, което според самата прокуратура не е престъпно. При условията на чл. 250, ал. 1, т. 2 и ал. 2 НПК още в началния стадий на съдебното производство – стадия по предаване на съд и подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание, съдията-докладчик също е длъжен да прекрати наказателното производство, именно за да не се допусне провеждане на наказателно производство по същество за деяние, което според съдържанието на обвинителния акт не съставлява престъпление. И в двете хипотези е поставена ясна разграничителна линия между наказателно и административно производство, тъй като решаващият орган е длъжен да изпрати съответните материали заедно с веществените доказателства на компетентния административен орган.

Оспорените разпоредби отразяват възможността впоследствие, в резултат на проведеното съдебно следствие, при липсата на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и след изслушване на съдебните прения, съдът да достигне до заключение, че деянието не е престъпно, но че същото съставлява административно нарушение и да наложи административно наказание. В такъв случай напълно разумно и логично би било в постановената присъда да се реши въпросът и за административната отговорност на подсъдимия, която да се обоснове с резултатите от приобщаването на доказателствените материали в публична и състезателна процедура, основана на равнопоставеност и справедливост. Започването на нов процес по Закона за административните нарушения и наказания би било не само във вреда на ефективното правосъдие, но би застрашило и правото на гражданина на своевременно разглеждане на неговото дело от съда (чл. 6 КЗЧПОС).

Конституцията не урежда подсъдността на делата и не съдържа и забрана наказателният съд по силата на закон да налага административни наказания. А изключението по чл. 125, ал. 1 от Конституцията е неотносимо към предмета на настоящото дело във връзка с конституционосъобразността на разпоредбите на чл. 301, ал. 4 НПК и чл. 305, ал. 6 НПК.

Не може да се споделят съображенията на вносителя, че се накърнява правото на защита, след като подсъдимият е подложен на по-лека форма на държавна принуда и понася административна вместо наказателна санкция за извършеното деяние, което е било предмет на наказателното дело. Както обвинителният акт, който е внесен в съда, така и присъдата са за едно и също деяние, основават се на едни и същи правнорелевантни факти. Именно защото последиците от реализацията на наказателната отговорност са най-тежките възможни в правния ред, гаранциите за правото на защита в наказателния процес са значително по-големи от тези, предоставени на страните в административното и гражданското производство.

Налагането на административна вместо на наказателна санкция освен това е и по-благоприятно за дееца. Наказателната отговорност има последици далеч отвъд наложеното наказание, защото осъждането за престъпление влияе неблагоприятно върху общия правен статус на осъдения и в по-голяма степен засяга неговия авторитет като член на обществото. В резултат на прилагането на оспорените разпоредби подсъдимият остава участник в една вместо в две последователни процедури със съпътстващите ги разходи на време и средства.

Накрая, трябва да се отбележи, че чрез новоприетите разпоредби на чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6 НПК се преодоляват противоречията между съдебната практика при действието на предходната нормативна уредба и изискването по чл. 4, параграф 2 от Протокол № 7 към КЗПЧОС, основано на принципа non bis in idem. Европейският съд по правата на човека е разработил критерии, според които в много случаи административнонаказателното преследване по вътрешното право се счита за наказателно обвинение по смисъла на КЗПЧОС. Във връзка с това България е била осъждана за нарушаване на правилото, че никой не може да бъде предаден на съд и съден за едно и също деяние два пъти, тъй като националното законодателство е допускало образуването на ново административнонаказателно производство и съответно – налагането на административно наказание след постановяване на влязла в сила оправдателна присъда от наказателен съд.

По така изложените съображения искането в тази му част следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

9. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК

Разпоредбата на чл. 336, ал. 1, т. 4 НПК предвижда, че: „Въззивният съд отменя присъдата и постановява нова присъда, когато се налага да: ... т. 4 оправдае подсъдимия и да му наложи административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи или когато съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ“.

По силата на чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК, когато: „След разглеждане на подадената жалба и протест касационната инстанция може да: ... т. 3 отмени присъдата или решението, да оправдае подсъдимия и да му наложи административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи или когато деянието съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ“.

По силата на чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК: „Когато намери искането за възобновяване за основателно, съдът може да: ... т. 3 отмени присъдата или решението, да признае подсъдимия за невинен и да му наложи административно наказание, когато деянието се наказва по административен ред в предвидените от особената част на Наказателния кодекс случаи или съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ“.

Обосновавайки искането си в тази част, вносителят развива съображения, аналогични на изложените, във връзка с поддържаното искане за противоконституционност на чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6 НПК относно възможността за налагане на административно наказание в наказателното производство.

Според Асоциацията на прокурорите с посочените разпоредби имплицитно се нарушава чл. 125, ал. 1 от Конституцията, защото се създават предпоставки ВКС да упражнява правомощие по съблюдаване за точното и еднакво спазване на административния закон по отношение на административните нарушения.

В становищата си Министерският съвет, главният прокурор, министърът на правосъдието и Българската съдийска асоциация препращат към изложените съображения, отнасящи се до оспорването на чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6 НПК и също приемат, че разпоредбите не противоречат на Конституцията. С тях се предвижда възможност за облекчаване на положението на подсъдимия, като, без да се преразглеждат фактите по делото, за извършеното деяние се прилага по-леката отговорност – административната.

Проф. Манев и доц. Салкова считат, че разпоредбите не са противоконституционни. Според доц. Салкова те са аналогични на съществуващите и до момента възможности на въззивната и касационната инстанция по чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК да наложат по-леко наказание.

Според проф. Митов оспорените разпоредби са продължение на изложения във връзка с оспорването на чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6 НПК проблем на създаване неяснота при упражняването на правото на защита на подсъдимия.

Както вече беше отбелязано, Конституцията не съдържа изрични норми относно разпределението по подсъдност на делата между съдилищата. Очевидно е обаче, че подложените на контрол за конституционосъобразност разпоредби по настоящото дело не засягат компетентността на Върховния административен съд по споровете за законността на актовете по чл. 125, ал. 2 от Конституцията. Тя възлага на Върховния административен съд „върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване“. Оспорените разпоредби на чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК не накърняват това правомощие. Вярно е, че те визират случаи, в които се стига до налагане на административно наказание в рамките на проведен наказателен процес, който, както е отбелязано по-горе, съдържа по-големи гаранции за правото на защита, но като цяло се развива под надзора на Върховния касационен съд – като контролна инстанция, като съд по възобновяването и като орган по абстрактно тълкуване на наказателно-процесуалните норми. От друга страна, по отношение на прилагането на материалните закони с административен характер надзорните функции на Върховния административен съд не са засегнати. С досегашната си практика Конституционният съд е приел, че надзорът за точното и еднакво прилагане на законите, възложен на върховните съдилища, не е свързан задължително с възможност за инстанционен контрол, а може да се осъществява и чрез постановяване на обвързващи тълкувателни актове (в този смисъл вж. Решение № 27 от 1998 г. по к. д. № 20/98 г.; Решение № 3 от 2005 г. по к. д. № 2/2005 г.). Същественото в случая е, че подложените на контрол за конституционосъобразност норми не изключват правото на Върховния административен съд да издава тълкувателни решения по въпроси, свързани с правилното приложение на съответните материални закони с административен характер, включително и когато са приложени в процедурата пред наказателния съд. Точно затова в подобни случаи на припокриване на компетентности при установяване на противоречива или неправилна практика разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от Закона за съдебната власт предвижда издаване на съвместни тълкувателни постановления на Върховния касационен съд и Върховния административен съд.

Без да повтаря съображенията за конституционосъобразност на въведената в НПК възможност за налагане в наказателното производство на административна санкция, Конституционният съд прави съответстващия на тези съображения извод, че правомощията на съда по чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК са логична част от цялостната реформа, осъществена с новите разпоредби на ЗИДНПК (ДВ, бр. 63 от 2017 г.), чиято основна цел е привеждане на наказателния процес в съответствие с европейските стандарти.

10. По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2, чл. 348, ал. 3, т. 1, чл. 351, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 НПК

Според оспорената разпоредба на чл. 248, ал. 3 НПК: „В съдебно заседание на първоистанционния, въззивния и касационния съд не могат да се правят възражения за допуснатите нарушения на процесуалните правила по ал. 1, т. 3, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание, включително по почин на съдията-докладчик, или които са приети за несъществени.“

Според чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК нарушението на процесуални правила е съществено, когато „е довело до ограничаване на процесуалните права на страните, ако не е отстранено“.

В другите оспорени в искането на ВАдвС разпоредби законодателят конкретизира общото правило на чл. 248, ал. 3 НПК за различните фази на наказателния процес. Така чл. 320, ал. 2 НПК относно въззивното производство разпорежда: „С жалбата и протеста не могат да се правят възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, с изключение на тези, свързани с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства“.

Член 351, ал. 2 НПК предвижда: „С касационна жалба и протест не могат да се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство“.

В чл. 360, ал. 2 НПК се казва: „С жалбата и протеста не могат да се правят искания, основани на съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, с изключение на тези, свързани с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства“. Текстът е в глава двадесет и четвърта „Бързо производство“.

Висшият адвокатски съвет твърди, че горепосочените разпоредби поотделно и като съвкупност противоречат на чл. 31, ал. 4, чл. 56, чл. 57, ал. 1, чл. 117, ал. 1 и 2, чл. 121, ал. 1 и 2 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията. Според него с тях неоправдано се ограничава основното право на защита на страните в съдебната фаза на наказателния процес, като на практика се препятства и дори дерогира установяването на обективната истина.

В тази част искането се подкрепя от Съюза на съдиите, според който въведената преклузия засяга основния принцип по чл. 13, ал. 2 НПК обективната истина да се разкрива единствено по реда и със средствата, предвидени в НПК.

Останалите заинтересовани страни, а също и представилите правни мнения проф. Манев, проф. Митов и доц. Салкова приемат, че оспорените разпоредби не противоречат на Конституцията, съответстват на целите на правосъдието и не накърняват несъразмерно конституционните права на гражданите – участници в досъдебното производство.

Обединяващата идея на оспорените разпоредби е в чл. 248, ал. 3 НПК. Това е общо правило, което е конкретизирано за съответните стадии в съдебната фаза на наказателния процес.

Макар и включена в предмета на осъществявания в настоящото дело контрол за конституционосъобразност, разпоредбата на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, която определя кога нарушението на процесуалните правила е съществено, с изменението от 2017 г. (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) само е прецизирана редакционно, без да има промяна по същество. Налице е още и съществената разлика в решаването на проблема при регламентацията на въззивното и касационно производство със ЗИДНПК от 2017 г. Докато чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 НПК изрично позволяват с въззивната жалба и въззивния протест да се правят възражения за допуснати в досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства, такова изключение от въведеното общо ограничение не се съдържа в чл. 351, ал. 2 НПК по отношение на касационната жалба и касационния протест, въпреки че те в голяма степен определят рамките на произнасянето на съда.

Посегателствата върху процесуалните права на обвиняемия и на пострадалия или неговите наследници, които опорочават досъдебната фаза на наказателния процес за престъпление от общ характер, са посочени с въведените основания по т. 1 и 2, ал. 4 на чл. 249 във връзка с чл. 249, ал. 2 НПК за прекратяване в разпоредително заседание на съдебното производство и връщане на делото на прокурора (ДВ, бр. 63 от 2017 г.). Става въпрос за процесуални нарушения, които са несъвместими с правото на защита на съответните субекти на процеса и на практика го изключват, но могат да бъдат отстранени чрез надлежно осъществяване на необходимите процесуални действия. Само такива нарушения са основание за прекратяване на съдебното производство, образувано по внесения обвинителен акт, и връщане на делото на прокурора. Конституционосъобразността на дефиницията по чл. 249, ал. 4 НПК не се оспорва от Висшия адвокатски съвет в настоящото производство.

Осъществяването на основното право на гражданина по чл. 56 от Конституцията е възможно само при получаване на ефективно съдействие от държавата, съответно от нейните органи. В наказателния процес правото на защита има многообразни проявления както по отношение на лицата, обвинени в извършване на престъпление, така и спрямо лицата, пострадали от престъпни посегателства. Неоправданото забавяне в развитието на производството, включително и чрез връщането му в предходна процесуална фаза, може да обезсмисли същината на самото право. Затова чл. 22 НПК въздига в основен принцип на наказателния процес разглеждането и решаването на делата в разумен срок, като с това отговаря и на изискването по чл. 6, т. 1, изр. 1 КЗПЧОС. Защитата на правата и законните интереси на гражданите, възложена на съдебната власт по силата на чл. 117, ал. 1 от Конституцията, би била лишена от смисъл, ако не е своевременна и ефективна.

Промените в Наказателно-процесуалния кодекс, приети през 2017 г., продължават възприетия след въвеждането на Конституцията от 1991 г. нов законодателен подход, насочен към утвърждаване на съдебната фаза като централна в наказателния процес. Във връзка с това Конституционният съд неотклонно е приемал, че единствено осигуреният достъп на заинтересованите лица до състезателен и публичен съдебен процес при равенство на спорещите страни в смисъла по чл. 121 от Конституцията дава пълна гаранция за реализиране на конституционното право на защита (в тази насока вж. Решение № 10 от 2010 г. по к. д. № 10/2010 г.; Решение № 11 от 2016 г. по к. д. № 7/2016 г. и др.). В мотивите на Тълкувателно решение № 14 от 2014 г. по к. д. № 12/2014 г. съдът ясно е посочил, че „правото на съдебна защита, въпреки че не е изрично формулирано в Основния закон, в рамките на по-общата постановка на чл. 56 от Конституцията трябва да се счита за принцип на правовата държава“.

Оспорените разпоредби се отнасят само до съдебната фаза на наказателното производство. С оглед на гореизложените принципни съображения контролът за конституционосъобразност върху тях трябва да даде отговор на следните въпроси: а) дали засягат изискванията на Основния закон за справедлив и обективен съдебен процес; б) дали изключват или ограничават правата и законните интереси на субектите на правото на защита, които участват в производството пред съда; и в) дали, доколкото предвиждат ограничения на права, тези ограничения имат конституционно основание с оглед на поставената законодателна цел и изискването за съразмерност на ограниченията на участващите в производството в светлината на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

След като по отношение на съдебната защита от Конституцията може да се извлече предписание за ефективно правораздаване в разумни срокове, усилията на законодателя да ускори наказателния процес са конституционно оправдани. Утвърждаването на съдебната фаза като основна за реализацията на правата на участниците в наказателния процес дават основание да се изисква по-голяма процесуална дисциплина и да се предотвратят условията за злоупотреба с право, стига взетите мерки да не лишат разглеждането на делото пред съда от обективност, справедливост и състезателност. Във връзка с това промените в НПК от 2017 г., освен че с неоспорената разпоредба на чл. 249, ал. 4 НПК посочват изчерпателно основанията за връщане на делото от съда на прокурора, поставят още и допълнителното изискване този въпрос да бъде поставен на разглеждане и решен още в началния стадий на съдебната фаза – по довод на заинтересованите лица или по почин на съда. Крайният момент е приключването на нововъведеното разпоредително заседание с окончателен съдебен акт (чл. 249, ал. 1 – 3 НПК). Последващото връщане на делото в първата процесуална фаза е изключено по силата на чл. 288, ал. 1 НПК (последно изм., ДВ, бр. 63 от 2017 г.), чл. 334, т. 1 НПК (последно изм., ДВ, бр. 44 от 2018 г.) и чл. 354, ал. 3 НПК (последно доп., ДВ, бр. 32 от 2010 г.).

От чл. 247в НПК следва, че за разпоредителното заседание трябва да се призоват прокурорът, подсъдимият, защитникът, пострадалият или неговите наследници, както и ощетеното юридическо лице. Участниците могат да поискат от първоинстанционния съд да установи допуснатите в досъдебното производство отстраними съществени нарушения на процесуалните правила и съответно – да изискат връщане на делото на прокурора. Разбира се, пасивността им в този ранен етап на съдебния процес може да се явява израз на възприета процесуална тактика – вместо да разчитат на по-благоприятно отношение на прокуратурата след отстраняването на съществените процесуални нарушения в досъдебното производство, да се доверят изцяло на състезателното начало в разглеждане на делото пред независимия съд. При всяко положение обаче възприетото законодателно решение след разпоредителното заседание да бъде изключена възможността за връщане на делото на прокурора не е в несъответствие с Конституцията. Трябва да се подчертае, че това решение, както и конкретните разпоредби, с които е реализирано, са извън предмета на настоящия конституционен контрол, очертан с искането на Висшия адвокатски съвет.

Според Конституционния съд тезата на вносителя е основана на неточно възприемане на цялостната законодателна реформа и връзките, които съществуват между отделните разпоредби, включени в оспорения нормен комплекс. Няма съмнение, че в състезателния съдебен процес възраженията на страните са основно средство за реализация на тяхното право на защита, което не трябва да се нарушава. Оспорените норми обаче визират само такива възражения, които могат да доведат до прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната фаза. При положение, че на легитимно основание след разпоредителното заседание тази възможност окончателно е отпаднала, възражения с такъв характер са безпредметни, защото не могат да ползват нито обвиненото лице, придобило качеството на подсъдим, нито пострадалия, придобил качеството на частен обвинител и/или граждански ищец. Изричното им посочване в закона не е било необходимо, но не може да се окачестви като противоконституционно.

От отпадането на възможността за връщане на делото на прокурора в никакъв случай не следва, че участниците в разпоредителното заседание, конституирани в качеството на страни в състезателния съдебен процес, не разполагат в пълнота с всички възможности при равенство на средствата да защитят своите права и законни интереси. Първо, нарушенията по чл. 249, ал. 4 НПК са отстраними, а отстраняването може да се осъществи и в съдебната фаза на процеса, включително и по искане на заинтересованите страни. Второ, тези недостатъци никога не могат да ползват обвинителната власт, дори и само защото са допуснати, когато е упражнявала функциите по ръководство и надзор на наказателното производство.

Следва да се подчертае, че в кръга на съществените нарушения на процесуалните правила, допуснати на досъдебното производство, законодателят не включва само отстранимите, посочени в дефиницията по чл. 249, ал. 4 НПК, които изчерпват основанията за връщане на делото на прокурора, а още и съществените процесуални нарушения по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата. Последните винаги могат да бъдат предмет на възражение по въззивната жалба и това е посочено изрично в чл. 320, ал. 2 и чл. 360 ал. 2 НПК. От чл. 248, ал. 3 НПК също следва, че освен ограничения кръг от възражения, подлежащи на разглеждане в разпоредителното заседание, остават допустими всички останали възражения, които могат да ползват страните в съдебния процес. Обстоятелството, че делото вече не може да бъде върнато в досъдебната фаза и във връзка с това преклудирането на съответните на тази възможност възражения, не засяга основополагащите права на обвиняемия по чл. 55 НПК, съответно на пострадалия по чл. 75, чл. 79 и чл. 87 НПК, в придобитото от тях качество на равнопоставена страна в съдебния процес – подсъдим, частен обвинител и граждански ищец. Така са запазени всички необходими предпоставки за ефективно участие на спорещите страни в процесуалната дейност на съда по надлежно приобщаване на доказателствени материали, която изцяло е насочена към установяване на обективната истина. От чл. 248, ал. 3, чл. 348, ал. 3, т. 1, чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 НПК не произтича саниране на процесуалните действия, извършени на досъдебното производство при съществено нарушение на закона, включително и когато характерът на нарушението съвпада с някоя от хипотезите, визирани в чл. 249, ал. 4 НПК. Например, ако на съдебното следствие се докаже, че защитникът фактически не е присъствал на разпита на обвиняемия пред орган на досъдебното производство, въпреки че такова присъствие е отразено в съставения протокол, съдът би имосновал ниепълното основание, включително и по направено възражение, да откаже прочитане на дадените обяснения по реда на чл. 279, ал. 2 НПК.

Крайният извод от гореизложеното е, че оспорените с искането разпоредби на чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2, чл. 348, ал. 3 и чл. 360, ал. 2 НПК не накърняват правото на защита в равнопоставеното състезание между противостоящите страни в наказателния процес пред независимия и подчинен само на закона съд, нито допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието. Затова доводите на вносителя на искането за тяхната противоконституционност, основани на чл. 31, ал. 4, чл. 56, чл. 57, ал. 1, чл. 117, ал. 1 и 2, чл. 121, ал. 1 и 2 и чл. 122, ал. 1 и 2 от Конституцията, са неоснователни.

Според Конституционния съд единствено разпоредбата на чл. 351, ал. 2 НПК е несъвместима с Конституцията. В съответствие с мястото на Върховния касационен съд в йерархията на съдилищата чл. 124 от Конституцията му възлага правомощието да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, включително и в областта на наказателното правораздаване. Надзорът се извършва както чрез издаване на нарочни актове за тълкуване на законите, които са задължителни за съдилищата, така и чрез инстанционната компетентност на съда (Решение № 2 от 2005 г. по к. д. № 9/2004 г.). Върховният касационен съд не може да бъде ограничаван от законодателя в обема на упражняваните от него конституционни правомощия. В случая това означава, че законът трябва да осигури възможност касационният контрол да се разпростре върху всички съществено накърняващи правото на защита на страните нарушения на наказателната процедура, без оглед на фазата, в която са допуснати. Само тогава чрез касационното производство могат да се осъществят пълноценно и ефективно функциите, визирани в чл. 124 от Конституцията.

Прави впечатление значителната разлика в съдържанието на разпоредбата на чл. 351, ал. 2 НПК и разпоредбите на чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 НПК, които изрично признават допустимостта на възражения, свързани с нарушенията на досъдебната процедура по приобщаване на доказателствени материали. В резултат на това се създава впечатление, че с касационната жалба не могат да бъдат правени никакви доводи за допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения, включително и такива, които съгласно чл. 248, ал. 4 НПК изобщо не са били предмет на разглеждане в разпоредителното заседание. Най-малкото в несъответствие с принципа на правовата държава се създава неяснота дали в жалбата, на основата на която се лимитира произнасянето на касационната инстанция, страните могат да се позовават на съществени нарушения на досъдебната процедурата по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата, използвани от въззивния съд за обосноваване на заключенията по правнорелевантните факти. При всяко положение справедливият наказателен процес изисква заинтересованата страна да може да се позовава пред касационния съд на такива закононарушения, макар същите да са обусловили процесуален дефект и на подлежащия на контрол въззивен съдебен акт.

В заключение, според Конституционния съд от съществуващата несъгласуваност между чл. 351, ал. 2 НПК и чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 НПК произтича неяснота и противоречивост, които обуславят несъвместима с чл. 4, ал. 1 във връзка с чл. 124 от Конституцията нестабилност и несигурност в правоприлагането, обективни затруднения при реализирането на правото на защита по чл. 56 от Конституцията в касационното производство – за обвинените лица и за пострадалите от престъплението. Затова чл. 351, ал. 2 НПК трябва да бъде обявена за противоконституционна.

По изложените съображения Конституционният съд на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията и чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционен съд РЕШИ: Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ и чл. 351, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.).

Отхвърля искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на: чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5; чл. 227, ал. 5; чл. 248а и чл. 252, ал. 2 в частта „или, когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“; чл. 358, ал. 2; чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6; чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3; чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2, чл. 348, ал. 3, т. 1 и чл. 360, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.).

Отклонява искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконститу­ционност на: чл. 50 и чл. 81, ал. 3 в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“ и чл. 63, ал. 2, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 2018 г.) и прекратява делото в тази му част.

Съдия Кети Маркова е подписала решението с особено мнение по чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ от Наказателно-процесуалния кодекс. Съдия Гроздан Илиев е подписал решението с особено мнение по: чл. 248а и чл. 252, ал. 2 в частта „или, когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“; чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3; чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс. Съдия Румен Ненков е подписал решението с особено мнение по: чл. 50 и чл. 81, ал. 3 в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“ и чл. 63, ал. 2, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс.

Председател: Борис Велчев

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията Кети Маркова по конституционно дело № 12 от 2017 г.

Подписах с особено мнение решението, с което се обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите на чл. 94, ал. 1“ от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), тъй като не споделям както крайния извод, така и подкрепящите го съображения, изложени в мотивите. Изразявам убеждението си, че конституционосъобразният изход от настоящия конституционен спор беше отхвърляне на искането за установяване на противоконституционност на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК във визираната му част. Съображенията ми са следните: Оспорената наказателнопроцесуална норма е част от новоприетата цялостна уредба на разпоредителното заседание, която е класически пример на преуреждане на конкретната материя. Само по себе си разпоредителното заседание не е някаква революционна новост, нещо необичайно или непознато на българското наказателнопроцесуално право. Напротив, историческият преглед показва, че въпреки различните характеристики и особености разпоредителното заседание (както и да е бил наименуван в НПК този стадий на съдебната фаза на процеса във времето) е постоянен предмет на всички предходни наказателно-процесуални кодекси. В това отношение и действащият понастоящем НПК не прави изключение. Неизменно независимо дали се произнася еднолично съдията-докладчик по делото или съдебният състав винаги неговото предназначение е било и е да подготви разглеждането на делото от първоинстанционния съд, т. е. същинското съдебно заседание. Настоящата му правна регламентация не прави изключение от установената правна традиция. Разликата е, че сега са поставени нови акценти и изисквания – още преди началото на съдебното заседание на първоинстанционния съд да бъдат решени въпросите, свързани със съдбата на отстранимите съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати на досъдебното производство, представляващи пречка за развитието на процеса в неговата съдебна фаза. Впрочем каквато и да е била нормативната рамка на този подготвителен стадий на съдебната фаза на наказателния процес, винаги НПК е регламентирал правомощието на съдията-докладчик, респ. на съда, да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора при констатации за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, да прекрати или спре наказателното производство при наличие на съответните основания за това.

Разпоредбата на чл. 247в НПК е част от комплекса нормативни нововъведения, отнасящи се до правната регламентация на процесуалните предпоставки – положителни и отрицателни, за провеждане на разпоредително заседание от първоинстанционния съд, с предназначение на законодателно ниво да се уреди присъствието на участниците в него.

За да се изясни точното съдържание на оспорената правна норма и едва след това да се преценява нейното съответствие с Конституцията, е важно да се разгледа и обсъди нейната цялостна структура. Така по отношение на лицата с трите отделни точки на ал. 1 на чл. 247в НПК законодателят императивно урежда изрично и изчерпателно основанията за задължително отлагане на разпоредителното заседание, когато не се яви: 1) прокурорът; 2) подсъдимият, ако явяването му е задължително освен в случаите на задочно производство; и 3) защитникът – в случаите на задължителна защита (по чл. 94, ал. 1 НПК). В ал. 2 и 3 на чл. 247в НПК уредбата вече е различна и се отнася до процесуалното поведение на пострадалия или неговите наследници, или ощетеното юридическо лице. Според ал. 2 неявяването на визираната категория лица без уважителна причина не е пречка за провеждане на разпоредителното заседание, а съгласно ал. 3 разпоредителното заседание отново не се отлага в случаите, когато същите не са намерени на посочен от тях адрес за призоваване в страната.

Анализът на нормата според мен предпоставя извода за един специфичен, конкретно избран от законодателя подход и използвана нормотворческа техника, свеждащи се до създаване на изрична уредба само и единствено на основанията, предпоставящи задължителното отлагане на разпоредителното заседание, същевременно противопоставени на тези, които дефинитивно не представляват основание за неговото отлагане. Казано с други думи, това означава, че законът урежда изрично и изчерпателно само процесуалните предпоставки, при които съдът задължително и безусловно отлага разпоредителното заседание, както и тези, при които той задължително дава ход на делото. Логиката на това законодателно разрешение е ясна – стриктно лимитиране само на онези страни в наказателния процес, без чието присъствие по дефиниция не може да бъде проведено каквото и да било съдебно производство за престъпление от общ характер – прокурор, както и подсъдим и защитник, когато това е задължително.

От друга страна, е очевидно, че така конструираната правна норма не съдържа изрична уредба и по отношение на множеството други възможни хипотези, които поначало всякога ще се позиционират между посочените две „крайни“ визирани в закона основания. Точно затова конкретните релевантни основания извън изрично регламентираните, относими при решаване на въпроса дали да се проведе разпоредителното заседание или да се отложи, ще подлежат на преценка от органа по ръководство и решаване на делото в съдебната фаза на процеса, и то за всеки конкретен случай, съобразно общите правила на НПК, които не само не се дерогират, но задължително се прилагат в синхрон и с основните принципи на наказателния процес, включително прогласеният с чл. 15 НПК, установяващ правото на защита. Казаното с пълна сила се отнася и за специфичните въпроси, които съдът решава в разпоредително заседание. По този начин се създава гаранция за пълноценното упражняване на всички процесуални права, предоставени на привлеченото към наказателна отговорност лице в защита на неговите права и законни интереси в коментирания стадий на производството. В този смисъл е и водещото разбиране на наказателнопроцесуалната теория по обсъждания въпрос – Вж. напр. акад. Стефан Павлов „Наказателен процес на Народна република България“.

Намирам, че изводът за противоконституционност на оспорената част от разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК поначало е изграден на базата на неправилни по мое виждане изходни позиции. Мнозинството съдии приема, „че съдът не е длъжен да отложи делото, насрочено за разглеждане в разпоредително заседание, щом участието на защитник не е задължително по закон, дори когато упълномощеният от подсъдимия защитник не се явява по уважителни причини“. Разсъждавайки на тази основа, стига и по-далеч, заключавайки, че „от оспорената разпоредба, тълкувана по аргумент за противното, следва, че, когато адвокатската защита не е задължителна в хипотезите по чл. 94, ал. 1 НПК, за съда няма друга алтернатива освен да даде ход на разпоредителното заседание, въпреки че упълномощеният защитник не се е явил“.

Според мен вярно е точно обратното. В заложената хипотеза, използвана като илюстрация на поддържаната теза – неявяване на упълномощен защитник по уважителна причина, в случая, когато адвокатската защита не е задължителна при условията на чл. 94, ал. 1 НПК, за съда не само че има друга алтернатива освен да даде ход на разпоредителното заседание, но нещо повече – при такива данни той ще бъде длъжен да отложи делото и да насрочи разпоредителното заседание за друга дата. Тук намирам още един основен недостатък – едностранчивото тълкуване, предпоставило и приетия неправилен краен извод.

Избраният от мнозинството съдии като единствен използван тълкувателен способ в случая – този на тълкуване по аргумент за противното, намирам за недостатъчен за постигане целта на всяко тълкуване на правна норма – да се разкрие нейното точно и пълно съдържание, смисъл и значение, и то по един ясен и безспорен начин. Ако се позовем на сполучливия израз на проф. Ив. Апостолов става дума за „дейност, насочена към намиране на правото въз основа на закона“, която по настоящото дело остана неосъществена. Освен по аргумент за противното оспорената норма би слебъдвало еда бъде подложена също на историческо, логическо, систематично, телеологично и граматическо тълкуване. Съчетаването на повече от един начин за тълкуване на оспорената норма, в контекста и на спецификата на структурата, възприета от законодателя, би довело до действителното изясняване на нейния точен смисъл, каквото впрочем е и изискването на чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Убедена съм, че ако беше избран този тълкувателен подход и едва след това се пристъпеше към оценката за конституционност, крайният извод би бил различен.

Оспорената норма не би могла да се разглежда изолирано и от процесуалноправната уредба на съдебното заседание, уредена от глава двадесета от НПК – все пак разпоредителното заседание е в категорията подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание и следователно най-високият стандарт на защита на правата и законните интереси на страните и участниците в наказателния процес е този, чието осигуряване законът дължи за неговата централна фаза, и по-конкретно за същинското съдебно заседание, тъй като в него се решават основните въпроси на съществото на делото – за вината и отговорността на дееца. И най-беглата съпоставка на разпоредбите на чл. 247в НПК и чл. 271 НПК показва колко по-пестелива е първата в сравнение с доста по-детайлната и подробна уредба на чл. 271 НПК. Изложеното по-горе относно изричното регламентиране само на основанията, при които задължително производството се отлага, респ. се дава ход на делото, наред с „мълчанието“ на закона по отношение на всички останали възможни междинни хипотези обосновава единствено извода, че решението за тези неуредени случаи е предоставено в дискрецията на съда. Неговата преценка обаче не е и не може да бъде произволна. Тя произтича, на първо място, от конституционно установеното право на защита на гражданите съгласно чл. 56 от Конституцията, наред и с конституционното изискване на осигуряване на равенство и условия на състезателност на страните в съдебния процес – чл. 121, ал. 1 от Конституцията, чиито разпоредби имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 от Конституцията); на второ – от основните начала, прогласени като основни принципи на наказателния процес: правото на защита (чл. 15 НПК), равенство на гражданите в наказателното производство (чл. 11 НПК), състезателност и равни права на страните (чл. 12 НПК); и на трето – от процесуалната уредба на решаването на въпроса за даване ход на делото в съдебно заседание (чл. 271 НПК). Съгласно чл. 271, ал. 9 НПК, за да вземе решението си, във всички случаи на неявяване на призовани лица съдът изслушва страните по въпроса следва ли да се даде ход на делото. Все пак, доколкото разпоредителното заседание е вид съдебно заседание, макар и в подготвителния стадий на съдебната фаза, по отношение участието на защитата режимът не може да бъде друг освен идентичен. Всяка друга интерпретация на закона ще го направи неприложим, най-малкото защото без отговор остава въпросът как ще следва да процедира съдът в случаите, оставащи извън обсега на изрично уредените. Действително не е имало пречка законодателят изрично да регламентира правомощието на съда за преценка в хипотезите, оставащи извън изрично установените по чл. 247в, ал. 1 – 3 НПК, но, както става ясно, този извод успешно се извежда по тълкувателен път. Още повече процесуалните норми могат да бъдат прилагани и по аналогия.

Важно и необходимо е изрично, ясно и недвусмислено да се каже, че отстъпление от правото на защита на подсъдимия в закона няма, не може да има и не може да бъде допускано. Неговото гарантиране, осигуряване и ефективно и пълноценно упражняване задължително следва да стои в основата на така очертаната от НПК съдебна преценка за всички случаи, които не попадат в предметния обхват на обсъжданата изрична уредба.

Прегледът на съществуващата съдебна практика показва, че масово съдилищата тълкуват, разбират и прилагат процесуалния закон относно провеждането на разпоредително заседание, включително и обсъжданата разпоредба на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК, в оспорената й част, в унисон с правото на защита на подсъдимите лица. Това недвусмислено показва, че конституционен проблем със законодателното уреждане на правото на защита в разпоредително заседание за правоприлагането не съществува.

С оглед изложеното до тук не мога да споделя и пространните съображения, изложени в мотивите на решението в подкрепа на тезата, че подсъдимият се лишава изцяло от квалифицирана правна подкрепа с едва ли не фатални за него последици предвид спецификата на производството. Това се отнася и за извода, че водещо в случая било намерението на законодателя за процесуална икономия и бързина в производството, постигано с цената на неоправдано и несъразмерно ограничение на правото на защита. Изискването за приключване на наказателните производства в разумни срокове произтича от разпоредбата на чл. 6 КЗПЧОС, установено и като принцип на процеса, според чл. 22 НПК. Несъблюдаването му води до редица неблагоприятни последици както за страните в процеса, така и за органите на съдебната власт по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), а и за държавата като страна по делата пред Европейския съд по правата на човека. В този смисъл не намирам основание да се съглася законодателните мерки с вътрешноправен характер, насочени към ускоряване на процеса, да бъдат оценявани по дефиниция негативно, освен когато легитимната цел се постига с цената на непропорционални ограничения, по-големи от необходимите за осъществяване на правосъдието. Конкретният случай обаче не е такъв.

Не намирам състоятелни аргументи да се солидаризирам и с разбирането, че се нарушават принципите на справедливия процес по чл. 121, ал. 1 от Конституцията, със съображения, че прокуратурата е единно и централизирано учреждение, а прокурорите – заменяеми, но въпреки това неявяването на прокурор винаги съставлява основание за отлагане на разпоредителното заседание, докато отсъствието на защитник не се третира като такова. Изводът на мнозинството съдии, че законът поставя защитата в по-неблагоприятно положение очевидно не държи сметка, че разпоредително заседание се провежда само по наказателни дела от общ характер, образувани по внесен обвинителен акт, при които от началото до края на съдебното производство участието на прокурора е задължително, т. е. то не може да бъде проведено без него. Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер и участва в съдебното производство като държавен обвинител – чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 3 НПК.

Позоваването на Решение № 9 от 1998 г. по к. д. № 6/1998 г. с лаконичната констатация, че норма с идентично съдържание – чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК (отм.) е била обявена за противоконституционна, а съдът не намира основание да се отклони от застъпеното в акта разбиране, намирам за неудачно. Най- малкото защото обявената за противоконституционна норма не е с идентично съдържание, както се приема, въпреки сходния предмет. Вярно е, че и в двата случая се третира правото на защита на подсъдимия в съдебното производство, но приликите са само до тук. Различни са правните норми, предмет на оценката за конституционност по к. д. № 6/1998 г. и по настоящото. Същественото в случая е не толкова, че в първия случай става дума за участието на защитник в съдебно заседание, а в настоящия – в разпоредително, колкото, че цялостният подход на законодателя, обективиран в контролираната за конституционност правна рамка е различна. При чл. 269, ал. 1 – 6 НПК (отм.), както и при чл. 271 от действащия НПК законодателят е възприел казуистичното уреждане, като изрично и в пълнота е регламентирал отсъствието на кои конкретни страни и участници в процеса е основание за отлагане на делото и на кои – не е, при отчитане също и на причините за неявяването за част от тях. При чл. 247в НПК, както вече изтъкнах, той е значително по-пестелив във формулировката. Задоволил се е да посочи само страните, чието неявяване представлява абсолютна процесуална пречка за даване ход на делото в разпоредително заседание, оставяйки всички останали случаи на преценката на съда. Именно казуистичната уредба в чл. 269 НПК (отм.) е в основата на заключението на Конституционния съд по цитираното дело, че разпоредбата на чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК (отм.) в оспорената си част е противоконституционна, защото, видно от мотивите, поставя подсъдимия с оглед участието на неговия защитник в по-неблагоприят­но положение от останалите страни – вкл. частен обвинител, граждански ищец, както и техните процесуални представители, предвиждайки по отношение на тях различен режим на отлагане на делото.

Изразявам позицията си, че само по себе си наличието на възможни два противоположни извода: за противоконституционност на оспорената норма, възприет от формираното мнозинство, наред с аргументираното до тук алтернативно заключение – за съответствие с Конституцията, успешно предпоставяше възможността настоящият конституционен спор да приключи с приемането на конформно с Конституцията тълкуване в изложения по- горе смисъл. Този въпрос обаче остана изцяло необсъден и не намери място в мотивите на решението.

Накрая, държа да обърна внимание и на правните последици от интервенцията на Конституционния съд в конкретния случай, които съвсем не са за подценяване. Съгласно чл. 151, ал. 2 и 3 от Конституцията след влизане в сила на решението ще продължи да действа разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК вече със съдържание – „защитникът“. Какво означава това? Отговорът е еднозначен и се свежда до задължително отлагане на разпоредителното заседание, когато не се яви защитникът. Тук обаче не може да се прави паралел с участието на прокурора (чл. 247в, ал. 1, т. 1 НПК), защото, както вече се изтъкна, няма как в съдебната фаза на процеса да се провежда каквото и да е съдебно наказателно производство за престъпление от общ характер без държавния обвинител. Присъствието на подсъдимия (чл. 247в, ал. 1, т. 2 НПК) остава основание за отлагане на разпоредителното заседание само когато явяването му е задължително извън случаите на задочно производство. Достига се до положението, че в този си вид по отношение на защитника законът вече изобщо не държи сметка дали той отсъства поради обективна невъзможност или друга уважителна причина или не, дали защитата е задължителна или не, и в крайна сметка дали подсъдимият въобще желае да има защитник, когато тя не е задължителна на някое от основанията по чл. 94, ал. 1 НПК. Дори и когато няма никакво съмнение, че неявяването на защитник, който е редовно уведомен, съгласно чл. 247б, ал. 2 НПК (за когото законът въобще не предвижда задължение да сочи причина за отсъствието си) цели единствено създаване на пречки за провеждане на производството, съдът се оказва лишен от всякаква процесуална възможност да изпълни предписаните му за разпоредителното заседание процесуални действия. Така при наличието на упълномощен защитник той очевидно не може да назначи служебен. Налице е пречка да назначи и резервен защитник при условията на чл. 94, ал. 4 НПК, защото това си правомощие съдът може да упражни единствено по дела за тежки престъпления, при наличието и на останалите, визирани в закона предпоставки. На практика това означава още, че възникналата в резултат на настоящото решение законодателна рамка позволява по отношение на наказателните дела от общ характер за престъпления, които не са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от Наказателния кодекс (НК), разпоредителното заседание да бъде отлагано неограничен брой пъти, дори да се достигне до изтичането на абсолютната давност за наказателно преследване. Изправяме се и пред абсурдността на положението в същинското съдебно заседание да е допустима замяната на защитник, разбира се, без да се накърни правото на защита на подсъдимия (срв. чл. 271, ал. 1, т. 3 НПК), докато в заседанието, което го подготвя, това да се оказва правно невъзможно. Не мога да се съглася и с аргументите за важността на разпоредителното заседание в контекста на последиците от него, защото дори сама по себе си съпоставката със съдебното заседание, в което съдът решава въпросите за вината и отговорността на дееца – виновен – невинен; осъден – оправдан, не би могла да подкрепи подобна позиция.

Въвеждайки на практика един нов стандарт на задължителна защита в разпоредително заседание, каквато законодателят не е предвидил, при това в тежка колизия с общите правила на НПК, Конституционният съд се оказа позитивен законодател – роля, която в системата на разделение на властите не му принадлежи и която трайно, последователно и категорично е отричал с актовете си.

Мотивирана от изложените съображения подписах решението в посочената му част с особено мнение.

Конституционен съдия: Кети Маркова

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията Гроздан Илиев по конституционно дело № 12 от 2017 г.

Подписах с особено мнение по т. 6, 9 и 10 от решението по следните съображения: По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 248а НПК и на разпоредбата на чл. 252, ал. 2 НПК в частта „или когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“ (т. 6 от решението).

С оспорената разпоредба на чл. 248а НПК (обн., ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) за първи път се създава процесуална уредба за отстраняване на очевидни фактически грешки (ОФГ), допуснати при изготвянето на обвинителния акт. Приетата от законодателя уредба на процесуалния механизъм, чиято основа е понятието „очевидна фактическа грешка“, страда от съществени недостатъци, които не могат да се сведат до лоша законодателна техника, защото влизат в противоречие „до степен на отрицание“ (Решение № 7 по  к. д. № 6 от 2004 г.) с разпоредбите на чл. 56, чл. 117, ал. 1, чл. 121, ал. 1 и чл. 122 от Конституцията. Такова противоречие е налице и с принципа на правовата държава, уреден в чл. 4 от Конституцията.

Процесуалната уредба на нов институт изисква ясно и точно определяне на неговата съдържателна част. Условието, за да бъде открита процедурата по чл. 248а НПК, е наличие на очевидни фактически грешки в обвинителния акт. Щом като оспорената разпоредба урежда едно изключение/отклонение от типичното развитие на процеса, необходимо е условието, при което изключението ще бъде приложено, да бъде изрично определено с процесуалния закон. Дали това ще бъдат посочени в закона основни критерии или легално определение на понятието „очевидна фактическа грешка“ е въпрос на законодателна целесъобразност – изборът е предоставен на законодателя. Липсата на ясно очертано съдържание на условието води до несъответствие на оспорената разпоредба с изискването за еднакво приложение на закона на основата на предварително установени и известни за всички критерии. В крайна сметка това са изисквания, произтичащи от конституционния принцип за върховенство на закона, и тяхното неспазване води до противоконституционност на разпоредбата поради противоречие с чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Липсата на легално определяне на условието не създава предпоставки за правна сигурност, защото не позволява формиране на предвидима, последователна и вътрешна обоснованост на съдебната практика по приложението на оспорената разпоредба. На съда се предоставя широка дискреция при приложението на института, което крие риска за съдебен произвол и до прилагането му за решаване на проблеми, предмет на други процесуални уредби, каквито са изменение на обвинението, отстраняване на съществено нарушение на процесуалните правила, включително вътрешни противоречия в обвинителния акт. В последните хипотези това води до съществено нарушаване правото на защита на подсъдимия.

Мнозинството от КС не възприема съображенията за възможен съдебен произвол при тази уредба на института, като се позовава на практиката на КС, според която правилното прилагане на закона е въпрос на законосъобразно, компетентно и добросъвестно изпълнение на възложените правомощия. При положение, че законът страда от недостатъци, допуснати при неговото приемане, каквито несъмнено са налице, от правоприлагащия орган не може да се изисква да осигури правилното му приложение.

В решението се обсъжда правната характеристика на ОФГ от теоретичен аспект, както и уредбата й в други клонове на правото. В наказателния процес обаче не може да се прилагат по аналогия институти от други правни клонове, поради това че наказателното производство води до съществено ограничаване на правата и свободите на гражданина в качеството му на обвиняем/подсъдим, каквото не се наблюдава в другите клонове, където и уредбата на института в процесуално отношение е коренно различна.

Неяснотите и затрудненията, с които ще бъде съпроводено приложението на чл. 248а НПК, по отношение на предпоставките за неговото приложение, могат да се обяснят и с липсата на мотиви, от които да е видна волята на законодателя. Институтът не е включен в основния законопроект за изменение на процесуалния закон, внесен от Министерския съвет и приет на първо гласуване. Това е сторено при второто четене и гласуване на законопроекта, при липсата на мотиви и последващо обсъждане в пленарна зала, когато е бил приет без възражения, което сочи и на несъобразяване с предписания конституционен ред, предвиждащ приемане на закон с две гласувания (чл. 88, ал. 1 от Конституцията).

Анализът на процесуалната уредба на реда, по който се извършва отстраняването на констатирани очевидни фактически грешки, също води до извода за наличие на противоречия с конституционните разпоредби, свързани с гарантиране правото на защита на гражданите, равенство и условия за състезателност на страните в съдебното производство.

Законодателят е предвидил процесуалния ред за отстраняване на очевидни фактически грешки като самостоятелно производство, което не се развива в рамките на разпоредителното заседание. Изразените противоположни становища, че това е част от разпоредителното заседание, са лишени от основание. Това е така, защото систематически разпоредбата на чл. 248а НПК е разположена след текстовете за разпоредителното заседание и съдържа самостоятелна уредба на действията на съда, различаващи се по съдържание от процесуалната му дейност по чл. 248 НПК. Уредбата на разпоредителното заседание (чл. 248, ал. 1, т. 1 – 8 НПК) императивно и изчерпателно посочва въпросите, които се обсъждат, и сред тях липсва въпросът за очевидната фактическа грешка. Разпоредбата на чл. 248, ал. 5, т. 4 НПК има друго съдържание – урежда действията по насрочване на делото в съдебно заседание, след като вече е приключило обсъждането на въпросите (чл. 248, ал. 1, т. 1 – 8 НПК), предмет на разпоредителното заседание, поради което от нея не могат да се черпят аргументи в подкрепа на разбирането, че отстраняването на очевидни фактически грешки трябва да се разглежда като част от разпоредителното заседание. Разпоредбата на чл. 248а, ал. 2 НПК също води до извода за обособеност на производството по чл. 248а НПК.

Процесуалните действия по отстраняване на очевидните фактически грешки се извършват от съда в закрито заседание без участието на подсъдимия. Производството в тази част се развива между съда и прокурора, който е длъжен в седемдневен срок да отстрани констатираните грешки. При неспазване на срока съдията-докладчик еднолично отменя определението на съда за насрочване на делото и прекратява съдебното производство. Според чл. 248а, ал. 2 НПК разпореждането не подлежи на обжалване и протестиране.

Провеждането на закрито заседание лишава подсъдимия от право на информирано участие на този етап от наказателното производство и прави невъзможно организирането и провеждането на защитата му срещу промените в обвинителния акт, които внася прокурорът по разпореждане на съда. Съдът е длъжен да осигури равенство и условия за състезателност на страните в наказателния процес (чл. 121 от Конституцията), но сам не може да стори това, ако законът не ги гарантира и създава условия за неравенство в процеса, какъвто е настоящият случай.

Защитата срещу обвинението е ефикасна, когато е упражнена и своевременно. Възможността на следващ етап от съдебната фаза на процеса подсъдимият да атакува допуснатите процесуални нарушения, при отстраняване на очевидни фактически грешки с последваща отмяна на постановения съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, не прави защитата своевременна и влиза в противоречие с основната цел на извършените законодателни промени – да се осигури бързина в развитието на наказателния процес.

По изложените съображения считам, че разпоредбата на чл. 248а НПК относно реда за отстраняване на очевидни фактически грешки е в противоречие с чл. 56, 121 и 122 от Конституцията, поради което трябва да бъде обявена за противоконституционна. В тази част оспорената разпоредба влиза в противоречие и с принципа на правовата държава, защото е неясна относно крайния момент, в който могат да се отстраняват очевидните фактически грешки, акта, с който се извършва промяната в обвинителния акт, както и наличие на вътрешно противоречие относно възможността за проверка на разпореждането по чл. 248а НПК по реда на инстанционния контрол.

Процесуалната уредба на чл. 248а НПК не предвижда краен срок за поправяне на очевидните фактически грешки, но не съдържа и преклузия относно този срок, така както е сторено в хипотезата на чл. 248, ал. 3 НПК, относно пропуска да се правят възражения за допуснати на досъдебното производство отстраними съществени нарушения на процесуалните правила. Във връзка с това се поставя въпросът означава ли тази непълнота възможност отстраняването на очевидната фактическа грешка да се извършва до приключване на съдебното следствие в първата инстанция. Ако отговорът е положителен, това обезсмисля самата идея за провеждане на самостоятелно производство за отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт. Противоположният отговор, че това е допустимо само в производството по чл. 248а НПК, води до неприемливи последици с оглед изискването за законосъобразност, защото остава възможността да се постановява присъда по обвинителен акт с грешки, които не са отстранени.

От анализа на разпоредбата на чл. 248а, ал. 2 НПК следва, че прокурорът отстранява допуснатите очевидни фактически грешки с внасяне на нов обвинителен акт в срока по ал. 1 или в същият срок извършва отстраняването им и по друг начин. За другия начин или начини волята на законодателя не е ясна. Не е дадена уредба и на хипотезата, често срещана в практиката, когато с внесения нов обвинителен акт са изпълнени указанията на съдията-докладчик, но са допуснати нови, различни от посочените в разпореждането грешки.

Разпоредбата на чл. 248а, ал. 2 НПК изрично е предвидила, че разпореждането на съдията-докладчик не подлежи на обжалване и протестиране. Тази разпоредба влиза в противоречие с чл. 249, ал. 5 НПК, според която съдът изпраща делото на горната инстанция след изтичането на седемдневния срок по чл. 248а, ал. 1 НПК. При положение, че производството пред въззивната инстанция може да започне само ако бъде сезирана с жалба или протест, изпращането на делото с разпореждането е безпредметно, защото не става ясно какво би сторила „горната инстанция“ с изпратените й дело и разпореждане. Не е предвидена и възможност наказателното дело, по което е прекратено съдебното производство, да се върне на прокурора, т.е. делото остава висящо пред първоинстанционния съд, с неприключило наказателно производство и по този начин се блокира по-нататъшното развитие на процеса. Едно такова разрешение най-малко е в противоречие с основната идея на законодателя чрез новите промени на процесуалния закон да се осигури бързина и процесуална дисциплина в действията на страните и съда в хода на наказателния процес.

Констатираните неясноти и противоречия в уредбата на института за отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт не могат да се преодолеят по пътя на тълкувателната дейност на ВКС (чл. 124 от Конституцията), защото това би довело до натоварване на съда с неприсъща за него законодателна дейност. Ето защо смятам, че разпоредбата на чл. 248а НПК изцяло трябва да бъде обявена за противоконституционна и по надлежния законодателен ред се приемат други процесуални разрешения по приложението на института.

Изложените по-горе съображения за противоконституционност са относими и по отношение разпоредбата на чл. 252, ал. 1 НПК в частта „или когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“, защото е във функционална връзка и обвързаност с разпоредбата на чл. 248а НПК.

По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК (т. 9 от решението).

Въведената с оспорените разпоредби процесуална уредба също е подчинена на идеята за бързина и ефективност на наказателния процес и урежда правомощията на съда в случаите, когато оправдае подсъдимия, да се произнесе дали деянието не съставлява административно нарушение и да му наложи административно наказание, когато деянието съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ.

С оспорените процесуални правила законодателят е създал нов ред за административно наказване, различен от предвидения по чл. 424 от Наказателния кодекс (НК) и този по Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), при който контролните инстанции в наказателното производство установяват извършването на административното нарушение, определят и налагат административното наказание, докато в типичното административно наказателно производство има ясно разделение на функциите по установяване на административното нарушение и налагане на административно наказание. Налице е противоречие с разпоредбата на чл. 424 НК, според който за изброените в него деяния, квалифицирани като административни нарушения, наказателното производство се прекратява и делото се изпраща на административно наказващия орган за реализиране на отговорността по ЗАНН. Липсва яснота в съдебната фаза на процеса при установяване на деяние по чл. 424 НК кой процесуален ред трябва да бъде приложен във въззивното, респ. касационното производството и това за възобновяване на наказателни дела. Създадената правна несигурност и различен процесуален ред за реализиране на административнонаказателната отговорност на гражданите за едни и същи административни нарушения очертава противоконституционност на оспорените разпоредби поради противоречие с принципите на правовата държава и равенството на гражданите пред закона (чл. 4 и 6 от Конституцията). Мнозинството в решението не обсъжда този проблем, макар да е поставен в искането като едно от основанията за противоконституционност на полето на чл. 4 от Конституцията.

С оспорените разпоредби се нарушава и конституционният принцип за право на защита на гражданите в съдебния процес (чл. 122, ал. 1 и чл. 56 от Конституцията), защото се въвежда едноинстанционно производство. До постановяване на съдебния акт, с който съдът квалифицира инкриминираното деяние като административно нарушение, за което налага съответното наказание, подсъдимият не е в състояние да организира защитата си в пълен обем, защото за първи път от съдебния акт разбира за настъпилата съществена промяна в характера на обвинението. Нещо повече, така постановените съдебни актове са необжалваеми. Подсъдимият е лишен от правото на жалба срещу постановения съдебен акт, който вече има за предмет административнонаказателна отговорност, но не подлежи на проверка (поне още от една инстанция) по реда на инстанционния контрол. Такава проверка, особено по отношение вида и размера на наложеното за първи път административно наказание, не може да се извърши и по реда на възобновяване на наказателните дела, защото в уредбата на този извънреден способ законодателят не е предвидил такова основание. От друга страна, правомощието на съда в производството по възобновяване поначало е ограничено до възможността да възстанови висящността на процеса, за да се отстранят допуснатите нарушения в производството пред инстанцията, на която делото се връща за ново разглеждане.

Окончателното решаване на делото по същество от отменителната инстанция и необжалваемост на акта, с който се произнася по административнонаказателната отговорност на гражданина, крие риска от непоправими съдебни грешки, а това води до противоречие с изискванията за върховенство на закона и справедлив съдебен процес. От такова естество са и възможните последици, които могат да настъпят при неподлежащи на инстанционна проверка съдебни актове, постановявани във въззивното и касационното производство, с които се ангажира административнонаказателната отговорност на подсъдимия. В тези случаи доминирането на принципите за процесуална икономия и бързина отнема възможността за проверка на съдебния акт не само по отношение вида и размера на определеното административно наказание, но преди всичко за проверка правилността на възприетата преквалификация на деянието като административно нарушение. Особено в случаите, когато поначало несъставомерно деяние неправилно е квалифицирано като административно нарушение, неспазването на закона е очевидно, но при законодателната уредба с оспорените норми е неотстранимо. В тази част с решението не е даден отговор по наведените съображения за противоконституционност на оспорените разпоредби. Това прави разпоредбите на чл. 336, ал. 1, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК противоконституционни.

По искането за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 НПК (т. 10 от решението).

Новоприетите разпоредби на чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 НПК също са противоконституционни.

С оспорените разпоредби е въведено преклудиране на възраженията за допуснати на досъдебното производство нарушения на процесуалните правила. Подсъдимият и останалите страни не могат да възразяват в съдебната фаза на процеса пред първата, въззивната и касационната инстанция за наличие на процесуални нарушения, довели до ограничаване на правата им, щом като не са направили своевременно възраженията, за да бъдат обсъдени в разпоредително заседание (чл. 248, ал. 3 НПК). Същите последици настъпват и в случите, когато съдът е бил длъжен служебно да констатира допуснатите нарушения, но е пропуснал да стори това. При постановяване на решението КС не съобрази, че в обхвата на преклузията попадат и всички права по чл. 55 НПК, които обвиняемият може да упражни на досъдебното производство, за да организира правото си на защита, вкл. правото да представя доказателства и да прави доказателствени искания. Преследване на поставената цел – бързина на наказателния процес и дисциплиниране на участниците в процеса, е доведена до крайност с разпоредбата на чл. 360, ал. 2 НПК, с която също е въведена преклузията по чл. 248, ал. 3 и 4 НПК, макар да не е предвидено провеждането на разпоредително заседание в бързото производство. По този начин законодателят несъразмерно и в нарушение на чл. 31, ал. 4 от Конституцията е ограничил правото на защита още в началния стадий на съдебната фаза на наказателния процес. Въведената преклузия на възраженията за допуснатите нарушения на процесуалните правила е в нарушение и на чл. 122, ал. 1 от Конституцията, според който гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса, а това означава и в стадия на досъдебното производство. Този извод се потвърждава и от обстоятелството, че в разпоредително заседание, където се решават сложни процесуални въпроси и подсъдимият не разполага със специализирани познания, съдът може да проведе заседанието и без участието на защитник, ангажиран от подсъдимия на договорно основание (арг. от чл. 247в, т. 3 НПК ), а в хипотезата на чл. 358, ал. 2 НПК на съда е отнета възможността да връща повторно делото на прокурора за отстраняване на допуснати на досъдебното производство съществени и отстраними нарушения на процесуалните правила. Въведеното ограничаване на правото на защита не прави разграничение между случаите, при които възраженията не са били направени по тактически съображения, от случаите, при които не са направени, защото не са били известни на страната и съда, например в досъдебното производство е участвал защитник, за който впоследствие е установено, че е лишен от адвокатски права, или е проведено разследване от некомпетентен орган.

Начинът, по който е уредено разпоредителното заседание и въведеното ограничение да не се извършва проверка на процесуалната дейност по допускане и събиране на доказателствен материал, вкл. допуснати нарушения на правото на обвиняемия да представя доказателства, влиза в непреодолимо противоречие с конституционната разпоредба на чл. 122, ал. 2, според която производството по делата трябва да осигурява разкриване на обективната истина.

Правото на защита може да се упражнява ефективно, когато законът създава условия то да бъде упражнено и своевременно. Отнемането на тази възможност с оспорените разпоредби сочи на несъразмерно ограничаване правото на защита, каквато е налице в настоящия случай.

Проверката на определението по чл. 248, ал. 5 във връзка ал. 3 НПК, с което приключва разпоредителното заседание, се извършва по реда на глава двадесет и втора (чл. 249, ал. 3 НПК), т.е. в закрито заседание от въззивен съдебен състав. Алтернативната възможност за проверка на определението в открито съдебно заседание с призоваване на страните е изключение, извършва се по преценка на съда, ако намери за необходимо – чл. 345, ал. 1 НПК. Този ред, освен че не гарантира съблюдаване на принципа за състезателност и равенство на страните в производството (чл. 121, ал. 1 Конституцията), но ограничава и правомощията на следващите инстанции да извършват проверка за допуснати на досъдебното производство процесуални нарушения, довели до ограничаване на правата на страните, включително и относно искания и възражения по допускане и представяне на доказателства, тъй като с влизане в сила на определението се предполага, че всички възможни нарушения са отстранени. По този начин се създават предпоставки постановената присъда да се основава на опорочен доказателствен материал поради допуснати на досъдебното производство съществени, но отстраними процесуални нарушения, които вече не могат да бъдат отстранени, като бъдат процесуално повторени, поради преклузията, въведена с оспорената разпоредба на чл. 248, ал. 3 НПК, която е относима за всяка от трите инстанции, а не само за касационната инстанция, както приема мнозинството от съда. Имплицитно въведената компенсация, свързана с възможността за изключване на незаконосъобразно събраните и допуснати доказателства и доказателствени средства, не позволява да се приеме, че в тези случаи се спазва изискването обстоятелствата, на които се основава не само осъдителната, но и оправдателната присъда, да са установени по несъмнен начин (чл. 303 – 304 НПК). Това води до нарушаване на чл. 121, ал. 2 от Конституцията , с който се прогласява принципът производството по делата да осигурява разкриване на истината.

Мнозинството от съдебния състав обяви за противоконституционна само разпоредбата на чл. 351, ал. 2 НПК, според която не могат да се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство. В тази част оспорената разпоредба възпроизвежда преклузията, въведена с разпоредбата на чл. 248, ал. 3 НПК, която също е предмет на искането на ВАдвС, но не е обявена за противоконституционна въпреки функционалната връзка между двете норми. С отказа да се уважи искането в тази част преклузията, наложена с чл. 248, ал. 3 НПК, продължава да действа и в касационното производство, с което се създават условия за противоречива съдебна практика по приложението на закона. Нарушават се изискванията за правна сигурност и предвидимост като елементи от принципа, прогласен с чл. 4 от Конституцията.

В заключение, като приемам, че оспорените разпоредби на чл. 248, ал. 3 – изцяло, а не само относно касационното производство – чл. 320, ал.2 и чл. 360, ал. 2 НПК, противоречат на чл. 4, чл. 31, ал. 4, чл. 122, ал. 1 във връзка с чл. 56, 57 и чл. 121, ал. 1 и 2 от Конституцията, поради което трябваше да бъдат обявени за противоконституционни.

Конституционен съдия: Гроздан Илиев

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията Румен Ненков по конституционно дело № 12 от 2017 г.

При решаването на важен въпрос с принципен характер в самия край на моята професионална кариера на съдия се оказвам сам срещу всички останали конституционни съдии. Това обстоятелство би тпрябедизвикало да предизвика у мен съмнение дали не съм изгубил онази способност за правилно тълкуване на правните норми, каквато би тпрябитежавало мда притежавам с оглед на високите изисквания към публичната длъжност, която все още заемам (вж. чл. 147, ал. 3 от Конституцията). Въпреки това намирам, че в условията на демокрация всяко алтернативно мнение, дори да е изолирано и незначително, може да предизвика правен дебат, който да се окаже в интерес на обществото. Затова си позволявам да изразя своето несъгласие с постановеното решение в частта, с която на основание чл. 25, ал. 2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд искането на Висшия адвокатски съвет е отклонено и конституционното производство е прекратено по отношение на оспорените в съвкупност чл. 50 и чл. 81, ал. 3 НПК и отделно по отношение на оспорената нова т. 4 на чл. 63, ал. 2 НПК.

В досегашната си практика Конституционният съд е отклонявал искания по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията и съответно е прекратявал конституционното производство на основание последваща законодателна промяна, като винаги последователно и неотклонно се е позовавал на това, че делото остава без предмет и правният интерес от разглеждане на искането по същество отпада (в този смисъл вж. Определение № 1 от 2018 г. по к.д. № 7/2018 г.; Определение № 6 от 2016 г. по к.д. № 11/2015 г.; Определение № 3 от 2016 г. по к.д. № 5/2016 г.; Определение № 2 от 2015 г. по к.д. № 2/2015 г., Определение № 2 от 2007 г. по к.д. № 4/2007 г. и др.). Наистина всички горепосочени примери се отнасят за безспорния случай на цялостна отмяна на подлежащата на конституционен контрол правна норма. По-усложнена е ситуацията, при която разпоредбата, атакувана с искането, не е отменена, а само е допълнена или изменена, какъвто е случаят с последните промени в чл. 50 и чл. 63, ал. 1, т. 2 НПК. Убеден съм, че в такива хипотези принципният подход не трябва да бъде различен, а това означава, че решението по допустимостта (първоначално или последващо) ще зависи от конкретната преценка на съда дали промяната е относима към предмета на конституционния спор, дали дава ново, различно решение по поставения от вносителя на искането въпрос и в този смисъл, дали действително правният интерес от произнасянето по същество е отпаднал. Като пример, че точно такъв е бил и досегашният подход на Конституционния съд, може да се посочи Решение № 6 от 2002 г. по к.д. № 9/2002 г., с което съдът се е произнесъл по същество, въпреки че след постановяването на определението по допустимостта съдържанието на подложената на конституционен контрол разпоредба е било изменено.

Не мога да приема за вярно твърдение, че трайно възприетият от Конституционния съд принципен подход е отменен от неговата по-нова практика. Вярно е, че когато не е установено с тълкувателно решение, предходното разбиране на съда за предписанията на конституционните норми може да претърпи еволюция. Поначало, за да бъде съвместимо с принципа на правовата държава, такова развитие, особено когато е в посока към ограничаване на достъпа до съдебния контрол, насочен към удовлетворяване на обществения интерес да не се прилагат противоконституционни закони, не може да се извършва прикрито, мълчаливо и негласно, а трябва да бъде обективирано и публично заявено в мотивите на по-новия съдебен акт.

В настоящия случай обаче решението за частично отклоняване на искането и съответното прекратяване на делото, освен че самото не е мотивирано, дори и хипотетично не може да бъде оправдано с липсата на изрични съображения за отпадане на предмета на делото и правния интерес от произнасянето по същество в отделни предходни актове на Конституционния съд, постановени след въвеждане на промени в съдържанието на подлежащите на конституционен контрол разпоредби – например Определение № 5 от 2016 г. по к.д. № 4/2016 г. и Определение № 7 от 2016 г. по к.д. № 14/2016 г. В посочените два случая прекратяването на конституционното производство е последвало такива изменения, които са били относими към повдигнатите в съответните искания конституционни въпроси, т.е. към предмета на делото по същество.

По к.д. № 4 от 2016 г. обединените в производството две искания за установяване на противоконституционността на института на временното отстраняване от длъжност на съдии, прокурори и следователи по чл. 230 от Закона за съдебната власт са били основани на тезата за нарушаване на принципа на правовата държава във връзка с несъраз­мерността на въведеното ограничение (чл. 4, ал. 1 във връзка с чл. 48, ал. 4 и чл. 129, ал. 3 от Конституцията). Вносителите са поставили въпроса, че засегнатите лица продължително време се лишават от средства за издръжка при липсата на установен краен срок на наложената ограничителна мярка. Последвалите законодателни промени са били насочени именно към решаване на така очертания конституционен проблем, защото са определили максималния срок на временно отстраняване от длъжност в досъдебното производство и са предвидили засегнатите лица да получават минималното трудово възнаграждение. Затова, като е прекратил конституционното производство, без да се мотивира подробно, съдът по същество не се е отклонил от принципите, установени в неговата предходна практика.

Искането за разкриване на противоконституционност на чл. 14, ал. 5 от Изборния кодекс по к.д. № 14 от 2016 г. е било основано на твърдението за нарушаване на принципа на правовата държава във връзка с въведеното ограничение на броя на избирателните секции, които могат да бъдат образувани в друга държава. С последвалото допълнение (ДВ, бр. 85 от 2016 г.) това ограничение е било смекчено с изключването му по отношение на съюзническите държави, членуващи в Европейския съюз. Следователно нормативната промяна също така е била релевантна към предмета на делото и правния интерес от произнасянето по съществото на спора за конституционност.

Категорично доказателство, че досегашната принципна практика в аналогични правни ситуцаии не е отречена, се съдържа и в още по-близкото по време на постановяване Определение № 3 от 2017 г. по к.д. № 6/2017 г. Ако беше вярно, че съдът е еволюирал в разбирането си за предписанията на правните норми в смисъл, че каквато и да е промяна в оспорената законова разпоредба е безусловно основание за прекратяване на конституционното производство, поради недопустимост на искането, то тогава нямаше да е нужно в мотивите на този акт да бъде изрично обсъждано конкретното съдържание на въведеното от законодателя частично изменение като изходна позиция за обосноваване на извода, че делото е останало без предмет и правният интерес от произнасянето по същество е отпаднал.

По настоящото дело допустимостта на искането по отношение на разпоредбите на чл. 50 в съвкупност с чл. 81, ал. 3 НПК и чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК е призната с определението на Конституционния съд от 23.01.2018 г. Впоследствие с § 35 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство (ДВ, бр. 44 от 2018 г.) текстът на чл. 50 НПК накрая е допълнен с думите „ако не са налице основанията по чл. 49“ и в текста на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК думите „обвинението е повдигнато“ са заменени с думите „лицето е привлечено като обвиняем“. Въведените промени обаче нямат никакво отношение към очертания с искането предмет на делото и не водят до отпадане на правния интерес от произнасяне по съществото на конституционния спор.

Разпоредбата на чл. 50 е оспорена поради това, че като предписва наказателното производство да не се прекратява, макар прокурорът да е преценил, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, противоречи на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК, която предвижда в същата хипотеза прокурорът да прекрати досъдебното производство. Така се дава възможност за несъвместимо с Основния закон съществуване на наказателно производство, намиращо се в неясна, неопределена фаза, без да има орган на съдебната власт, който да упражнява функциите по процесуално ръководство и надзор. Във връзка с това в светлината на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията възниква несигурност и опасност за ефективната реализация на правата и законните интереси на пострадалите от престъпленията, защото съгласно правилото ne bis in idem по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 6, алт. 1 НПК наличието спрямо същото лице за същото престъпление на друго незавършено наказателно производство би преградило последващото образуване и развитие на съдебното наказателно производство от частен характер. Въведеното в чл. 50 НПК допълнение няма никакво отношение към отстраняване на противоречието между законовите норми и е абсолютно неотносимо към очертания с искането конституционен спор. Нещо повече, и без него прилагането на разпоредбата в предходната й редакция нямаше да доведе до различен резултат, тъй като хипотезата по чл. 49 НПК е специална и при наличието й прокурорът пак би бил овластен да преобразува и продължи да движи наказателното производство по общия ред, въпреки преценката си, че поначало престъплението се преследва по тъжба на пострадалия. За съжаление, като отказа да се произнесе по съществото на искането в тази му част, Конституционният съд удължи съществуването на един проблем, вместо с минимална намеса да го реши, без ни най-малко да накърнява водещите идеи на законодателя.

Най-често първоначалното вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“ се налага, когато процесът по събиране и проверка на доказателствата не се е развил в достатъчна степен. Затова в полза на обвинението, но в тежест на защитата е установена оборимата доказателствена презумпция по чл. 63, ал. 2 НПК, според която в изрично посочени случаи, отразяващи обективирано в миналото противоправно поведение на обвиненото лице, реалната опасност същото да се укрие или да извърши престъпление се счита налице, доколкото от доказателствата по делото не се установява противното. Оспорената нова т. 4 на чл. 63, ал. 2 НПК разширява приложното поле на презумпцията, като я свързва с всички хипотези на задочното производство по чл. 269, ал. 3 НПК, някои от които обаче не отразяват предходни неправомерни прояви на обвиняемия. Така е възникнала възможност за утежняване на положението на добросъвестни лица (например пребивавали временно в чужбина с неизвестно за съответните власти местожителство), които с нищо не са нарушили изискванията на закона. Според вносителя на искането такова ограничение е лишено от конституционна легитимност в светлината на чл. 117, ал. 1, чл. 30, ал. 1 и чл. 31, ал. 3 и 4 във връзка с чл. 4, ал. 1 и чл. 56 от Конституцията. Последвалата промяната в текста, обнародвана в ДВ, бр. 44 от 2018 г., само е увеличила обхвата на разпоредбата, която освен в съдебната фаза е станала приложима и за двете фази на наказателния процес. Без съмнение изменението не е относимо към предмета на делото, очертан с искането, а още по-малко обуславя отпадане на правния интерес от произнасянето по същество. С неоправданото частично прекратяване на производството по делото проблемът с конституционосъобразността на закона продължава да е налице, вместо да бъде решен своевременно.

Поемайки риска да бъда обвинен, че се вживявам в ролята на лош пророк, считам, че вредата от решението на Конституционния съд да избегне произнасянето по конституционността на чл. 50 във връзка с чл. 81, ал. 3 и чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК не се ограничава само в рамките на въпроса за развитието на наказателния процес съобразно повелите на Основния закон на страната. Възприетото от съда разбиране, че всякакво изменение или допълнение на подложена на конституционен контрол разпоредба, дори и да няма никакво отношение към очертания предмет на делото, неминуемо води до недопустимост на внесеното искане, може да изкуши някое парламентарно мнозинство съзнателно да приема удобни за управлението закони, които обаче противоречат на Конституцията. За съжаление, като че ли настоящото решение дава „рецепта“ за неограничено във времето прилагане на такива законодателни актове, а именно – блокиране на произнасянето на Конституционния съд чрез внасяне на неотносими към конституционния спор промени, дори и такива, които са несъществени и само „козметични“.

Конституционен съдия: Румен Ненков