КЛЮН, клю̀нът, клю̀на, мн. клю̀нове, след числ. клю̀на, м. 1. Издадена напред и изострена рогова част от устата на птица, с която тя кълве; човка. От време на време подсвирваше немирен кълвач, който прелиташе от дърво на дърво и упорито чукаше със здравия си работен клюн. П. Здравков, НД, 128. Соколът подхвана месото с прикривения си клюн, клъвна няколко пъти и пак го пусна недоядено на пътя. Ст. Загорчинов, ДП, 300. Старият разперушинен гъсок с клинкане дотича, упорито задърпа полата ѝ с поръбения си клюн. А. Гуляшки, МТС, 175. Щъркелите се прибираха по салплъците, .., гръмко и тържествено започваха да тракат с дългите си клюнове. Й. Йовков, ПК, 8.

2. Удължена и издадена напред част на машина, чрез която се поемат или изхвърлят обикн. селскостопански продукти. Клюнът на жътварката отмерваше една лехичка от житото, крилата се въртяха и го прибираха. Ил. Волен, МДС, 237. Мъначките защракали дървени клюнове по дворищата, потрошили сухите конопени паздерки. О. Василев, ЖБ, 13. От двете страни на голямата силажна яма са заели „позиция” две силажорезачки, из чиито клюнове тече неспирно зелен поток. ВН, 1960, бр. 2836, 1.