ЖАБÈ, мн. -та, ср. Диал. Умал. от жаба1; жабче. Зъди младоженците, под самият нос на кума, нещо захванало да крука. Гледат – жабенце... – А чие е това жабе? – попитали сватовете. – Мое е – отговорила жаба Крекетуша. Л. Каравелов, Събр. съч. V, 1966, 497. Нещо крекна в зелника, / събрало се селото. / Секи вика жабе е, / попа вика мечка е. Нар. пес., СбВСт, 843.
◊ Ям (ручам) жабетата. Разг. Търпя, преживявам несгоди, трудности в името на някаква цел (но оставам излъган в очакванията си). А ние всички ручаме жабетата, докато други си свалят и вдигат паметници. После с техните камъни – по нашите глави. Сега, 1999, бр. 209, 9.