ЗÈВВАМ, -аш, несв.; зèвна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Диал. Зейвам, зинвам, зяпвам1. Случваше ли се [пънът] голям, с едри корени, въртяхме се около него с часове и кога го изкопавахме, зевваше отдолу такава широка яма, сякаш кладенец бяхме дълбали. Кр. Григоров, ОНУ, 53. Погледите им се насочиха към коня. Той зевваше, пръхтеше с ноздри и потреперваше. Кр. Григоров, Пл, 1969, кн 5, 27. – Нали и моите непрокопсаници, дето по цял ден не ги зная какво правят, като се върна вечер, знаят само да зевнат: „Дай, мамо!“. М. Кюркчиев, ВВ, 117. Врагът да се лута, бездомен и в дрипи, / реките да дръпнат водите назад, / а жълтото слънце отрова да сипе, / да зевнат устата на суша и глад! Т. Траянов, Съч. III, 106.