ИНФИНИТЍВ м. Езикозн. Именна форма на глагола, неопределена по лице, число и време, изразяваща глаголното действие отвлечено, само по себе си; неопределено наклонение. В днешния ни език старобългарската форма на инфинитива не съществува. Още в старобългарския период тя почва да се замества със съюза да и определен глагол. Ст. Младенов и др., УСЕ, 29. В съвременния български език инфинитивът е изчезнал и вместо него като представителна форма на глагола се използва формата за 1 л. ед. ч. в сег. вр.
– От лат. infinitivus (modus).