КУ̀КАНЕ1, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от кукам1. Зеленият губер на нивите потъмня. Славеите, които пееха край рекичката, усилиха своите трели. Една кукувица още кукаше и на нейните кукания с потайна унилост и болка, сякаш от друг свят, се обади чухал. Ем. Станев, ИК II, 166. Кукането на кукувицата народът свързва с настъпването на пролетта. ПЗ, 1977, кн. 2, 40. От гората се дочу кукане.
КУ̀КАНЕ2 ср. Диал. Отгл. същ. от кукам2.