КУ̀ПЧИНА ж. 1. Неголям куп (в 1, 2 и З знач.). Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея една по една и да я загражда. Елин Пелин, Съч. II, 51. При топографския знак имаше купчина от плочи (белег, какъвто издигат планинските овчари на всеки рид). Ив. Вазов, Съч. XV, 82. Зад купчина върби се мярна каруца и насреща му [на стареца] лъснаха две бакърени тави, подпрени на колелата ѝ. Ив. Давидков, КХ, 43. Неочаквано из една долина, която никой не можеше да забележи по-рано (в Добруджа много често се срещат такива долини), в мъглата се проточиха пики, появиха се черна купчина конници. Й. Йовков, Разк. I, 156. Покрай тях преминала цяла купчина момичета, които вървели из пътя весело, които пели и викали и които не мислили за човеческите нещастия. Л. Каравелов, Съч. IV, 131.
2. Диал. Сметище, торище; купище. — Петлите пеят на купчините, но призовават зората, а патките пакат из блатата. Ст. Мокрев, ЗИ, 285. Купчините, които са насипани по нивата, трябва да се разпръсват по квадратите едновременно, защото разпръснатият вече тор, ако нивата не бъде изорана тутакси, лесно може да са изветри и да изгуби своята сила. Знан., 1875, бр. 22-23, 347.
◊ На купчина. Разг. Заедно, на едно място; вкупом. Хората стояха отвън и, събрани на купчини, приказваха нещо оживено. Й. Йовков, ΒΑΧ, 24. Опечеше ли юлското слънце, овцете се събираха на купчина, забождаха низко муцуни и не мърдаха от място. Кр. Григоров, Н, 204. Редиците се скъсаха и на купчини, на купчини, по трима, по четирима, . ., притичваха хора и лягаха и те на пътя зад първите. Ст. Загорчинов, ДП, 493.