КУ̀ТВАМ, -аш, несв.; ку̀тна, -еш, мин. св. -ах, св., прех. Диал. 1. Събарям, повалям някого или нещо; куткам1. Па изтъргна [свети Георги] стрела от пояса / и фърли на змия халовита, / я погоди мегю църни очи /и си кутна змия халовита. Нар. пес., СбБрМ, 40. Търчница му отишол тамо и го грабнал за врат, та го кутнал да го коли него. Нар. прик., СбНУ XIV, 119.
2. Надвивам някого в борба; побеждавам, куткам1. Да ако йе кабил блаосой [благослови] ми и книгите, да не можит никой да ме кутнит. Нар. прик., СбНУ XI, 99. кутвам се, кутна се страд.
КУ̀ТВАМ СЕ несв.; ку̀тна се св., непрех. Диал. Повалям се, гътвам се. Коа дойде момокот, се праше пак со крушата: — „Добрутро, круто, дал ти господ добро. Ке жниеме денеска, али ке спиеме? Чекай да видиме що има, що нема во торбата.“ Коа виде една глаица кромид и сув леб, си легна пак, се кутна под крушата. Нар. прик., СбНУ XV, 90.