ЛАЗУ̀РЕН, -рна, -рно, мн. -рни, прил. Поет. 1. Който е с цвета на безоблачно, ясно небе; ясносин, светлосин като небето. На именния ѝ ден той ѝ поднесе едно брилянтово перо с най-блестящи лазурни сапфири и едри топази. Ив. Вазов, Съч. XI, 151. Сашо леко подрънкваше китарата и тихо пееше за далечни лазурни морета. С. Чернишев, ВМ, 13. Тя [Оля] беше като цвете от топлица, / с очи лазурни — като цъфнал лен. Ем. Попдимитров, СР, 36. Мами ни с хлад бързоструйна река: / „В моите вирове — бистри, лазурни — / кой ще цамбурне, / кой ще се гмурне?“ Цв. Ангелов, НП, 57.
2. За небе, хоризонт и под. — който е безоблачен, ясен, с ясносин, светлосин цвят. Като грамаден кръщелен купел се издигаше над тях небето, чисто, ведро и лазурно. Ст. Загорчинов, ЛСС, 14. Най-голямо беше езерото до западната урва, то се зеленееше като смарагд. На другите — водата стоеше тъмна, почти черна, макар че небесният свод над тях висеше чист и лазурен. Ив. Вазов, Съч. XV, 62. Слънцето свети с радост и небето разстила безкраен лазурен хоризонт. Елин Пелин, Съч. IV, 109.
3. Прен. Който не е помрачен от нищо; безгрижен, безоблачен. Но все пак Виктор Ефимич беше доволен от вилата, от лазурните дни и щастието да съзерцава красиви жени. Д. Димов, Т, 337. Моята любов ти днес уби. / .. / Тя сякаш спи засмяна под воала / на лазурния си майски блян. П. К. Яворов, Съч. I, 103.