ЛА̀ЛА м. и (по-рядко) ж. 1. Разг. Неодобр. Човек, който приказва много за незначителни и излишни неща; дърдорко, лаладжия. Целият град го знаеше като непоправим картоиграч и циник. Той беше лалата на кафенето. К. Константинов, Избр. разк., 15. Между дяконите имаше един такъв недомаслен, .., той беше им лалата, бръщолевеше малко български. Г, 1863, бр. 5, 38. Жалък лала, прехъртен от глад, / на прехрана еднаж настаних. К. Христов, ППож., 61.
2. Остар. Човек, който с различни истории развлича влиятелно лице, лице с висока длъжност или сан; шут, смешник. А красив беше той [Джонко] такъв, какъвто вървеше сега пред свития пандурин, като бей някой с лалата си. А. Страшимиров, ЕД, 81. — Защо ми ти разказваш? — казала Дона Цъклина или лалата на Бейовица, която събирала селските произшествия за своята господарка. Л. Каравелов, Съч. II, 74. Султанските телохранители, везиринът му, лалите му, джуджетата му, .. и сичката негова свита въобще биле така също облечени твърде богато. Л. Каравелов, Съч. V, 174-175. Много пъти Балакирев (лала на Петра Великий), като запазваше другите от царский гняв, знаил и с изкуство да запази и собственик си гръб от него. Лет., 1876, 182.
3. Остар. Гувернант (Н. Геров, РБЯ II).
— От гр. λαλάς 'бъбрив'.