ЛЍБЕ, мн. -та, ср. Диал. 1. Любим мъж или жена; любим, любима, любовник, любовница, гальовник, гальовница, драговник, драговница. Пенка бе вече негова севда, негово либе, първото му свидно либе. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 5. „Порти да целуна, ще избухне пламък, / либе, отвори ми, или си от камък?“ Π. К. Яворов, Съч. I, 42. Видях два прегърнати бука в гората, / прегърнати нежно, кат либета в жар. Ив. Вазов, Съч. II, 180. Либе се либи, доде е младо, / китка се бере, доде е росна. Нар. пес., СбНУ XLIV, 350. Аз залибих ето либе / от мъничко до голямо. / Доде време да са земем — / либе болно поболи са! Нар. пес., СбНУ XLVI, 203.
2. Съпруг или съпруга. Имал Момчил хубаво либе — Момчилица. Обличал я и в скъпи коприни, обшити със сърмени нишки, на златен гергеф шиела и от вишни чардаци гледала към върховете на Разбой планина. З. Сребров, МСП, 70. — Ой, махни, махни кахъри люти, / ти, млад другарин, недей се вайка; / мило е либе при стара майка, / грижено чедо в майчини скути. Π. Π. Славейков, Събр. съч. I, 105. Сокол долете, / .. / от ваша къща абер донесе: / да си почиташ / свекроф, свекръва, / золви, девере / и пръвно либе. Нар. пес., СбНУ VI, 42. „Либе, невяста, невясто, / три дена как сме женени, / не съм та, либе, попитал / що си ми жална, кахърна — / де ходиш, либе, се плачеш.“ Нар. пес., СбНУ XLVI, 60.
— Друга форма: лю̀бе.