ЛУЧЕЗА̀РЕН, -рна, -рно, мн. -рни, прил. Остар. Поет. Лъчезарен. Тия черти в характера му се уравновесяваха от вродено благородство на сърцето, от жежка любов към България, със съдбата на която свързваше своите високи пориви и лучезарни блянове за величие и слава. Ив. Вазов, Съч. XIV, 61. Той забележил, че съзвездията, които са намервали по пътя на месяца, полека изчезвали в лучезарното слънчово сияние и след това, като оставали пак видими, явявали са вече на изток, рано в зора. Д. Витанов, НС (превод), 25. Измежду полските треви / блестеше в нощните тъми / една светулка лучезарна. Ст. Михайловски, Избр. съч. I, 69. И всичко си за мен: безумен блян / за вечна во затъпкан гроб почивка / и лучезарна на дете усмивка. К. Христов, С 1939, 105.