РЀЧНИКОВ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Който се отнася до речник (в 1 знач.), лексика на отделен език; лексикален. Езикът се явява с две свои форми — от една страна, като национален (литературен, книжовен) език, а, от друга — като ред териториални диалекти, общо взето, с еднакъв граматичен строеж и общ основен речников фонд. Ст. Стойков, БД, 66. Каква мъка беше това за милия Пак Ен Ги — със своя руски език той трябваше да превежда звуковата песен и фолклорното речниково богатство в тази легенда! Т. Генов, Избр. пр, 328. Речников състав на езика. Речникова единица.
2. Който се отнася до речник (в 3 знач.) на отделен човек. Беден речников запас.
3. Който се отнася до речник (в 4 знач.). Най-важните въпроси на лексикографската теория са въпросите за речниковата типология, за състава на словника и за структурата на речниковата статия. В. Вътов, ЛБЕ, 333. Речников материал. Речникова структура.
◊ Основен речников фонд. Езикозн. Най-устойчивата част на речниковия състав на езика, в която влизат всички коренни думи, с които се назовават основни понятия и които служат за основа, база за образуване на нови думи и значения. Думите вода, хляб, поле, слънце, бял, зелен, черен, ям, спя, работя и др. се отнасят към основния речников фонд на българския език. Речниково значение. Езикозн. Значение, което изразява смисловото съдържание на думата, отнесено към предмет или отношение в действителността. Речниковото значение е първото и основно значение на думата. С него тя се възприема като конкретно название на предмети, признаци, действия и явления. БЕ VІІ кл, 2000, 64.