РИДА̀Я, -а̀еш, мин. св. рида̀х, несв., непрех. 1. Плача жално, безутешно с глас, с хлипане поради голяма мъка, страдание. Домашни и чужди, с плувнали в сълзи лица, туриха кърпи на уста да не реват с глас. Но кака Гинка, пленителна в траурните си дрехи, ридаеше неудържимо. Ив. Вазов, Съч. ХХІІІ, 100. — Божичко мили! Защо, защо ме наказваш така жестоко? И Бети още по-горчиво ридаеше, като почти се задушаваше от плач, при което цялото ѝ тяло потреперваше от остри спазми и гърчове на безпомощност. Ив. Мартинов, СНУ, 224. Провинциалният кмет Бохоров ридаеше неутешимо, облакътен върху парапета на големия столичен мост. Й. Попов, СЛ, 81. Тя се тръшваше на новия креват и тихо ридаеше. Ст. Мокрев, ЗИ, 343. Няма тато, нито мама — / тато да ругае, / мама да ридае. П. К. Яворов, Съч. І, 62. Ах не! Недей ме гледа ти смутена — / аз нивга тъй не съм ридал със глас. К. Христов, ВС, 22.
2. Говоря през плач, хлипане, като напевно провлачвам, разтягам думите. — Той я обича! — ридаеше Теодора. Ив. Вазов, Съч. ХІІІ, 103. Забрадена в черна кърпа, буля Николица се беше надвесила над ковчега, .. и ридаеше: — Майчица си нямаш, Денчо, майчица да те оплаче. Ст. Марков, ДБ, 427. — Забрави ни, забрави ни! — глухо ридаеше измъчената жена. Б. Несторов, АР, 73.
3. Прен. За музикален инструмент и др. — издавам протяжни звуци, които навяват тъга. Тук-там, като видения, изплуваха малки барове и кръчми, .. Една хармоника ридаеше. К. Константинов, ПЗ, 122. След малко цигулка засвири Шопенова полонеза. Обади се виолончелото. .. По-ясно, по-топло ридаеше цигулката, по-плътно пригласяше виолончелото. Ст. Мокрев, ЗИ, 271. През делничните утрини, когато / ридаят в хор фабричните тръби, / тя стене глухо в болката си свята. Хр. Смирненски, Съч. І, 1932, 115.
4. Прен. За сърце, душа и под. — страдам силно, безутешно. Меко и сипкаво струяха задушевните звуци и в тях сякаш нареждаше и ридаеше жива човешка душа. Й. Йовков, Ж 1945, 18. Неговият поглед бе обърнат в душата му, която ридаеше безнадеждно. Елин Пелин, Съч. І, 98. Отидох в затвора с убеждението, че съм оставил в къщи едно сърце, което ридае за мене. К. Калчев, ДНГ, 32. Сърцето тихичко ридай, / както в града дъждът се рони. С. Румянцев, Ст, 102. Защо ме мъчиш пак, о сянко свята? / .. / Не чуйш ли как ридае ми душата? К. Христов, Тр, 5. И моята душа ридай в безкрая / като прогонена мечта. Н. Лилиев, Ст 1932, 41.