СЕВЀРИ мн. Истор. Славянско племе, обитавало през VІІ век източните склонове на Стара планина до Черно море, което е станало част от формиращата се българска държава. В земите на север от Стара планина обитавали северите и седемте славянски племена. Още по време на образуването на българската държава северите получили задачата да отбраняват проходите на Източна Стара планина, което показва, че тук са били и населяваните от тях територии. П. Петров, ОБД, 64. Издънка от фамилията на някогашните князе на северите, той [Мармаис] беше на няколко пъти изпращан като търговец в близки и далечни държави. А. Гуляшки, ЗВ, 465. За последен път северите се споменават от византийските извори в средата на VIII в., когато техният архонт Славун бил пленен от византийците. След това името българи се употребява като единствено име на всички поданици на българската държава. Ив. Венедиков, ВАУБ, 13. Те [архивите] разказват, че още през ІІІ – ІV век тук са ечали бойните тръби на римските легиони, заварили по тия места траките и славяните от племената севери и седемте славянски рода. ПЗ, 1981, кн. 10, 24.