СЕФАЛЍЯ прил. неизм. Диал. 1. Който е весел, в добро разположение на духа. „Хем да се не изтрепем един други брей, че умирам от смях“, каза Доньо Крилото. Много беше сефалия горкият! Просв., 1903, кн. 7, 332.
2. Приятен, хубав. – Домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па рекох, що чем там, по-харно тук, некак по-сефалия место ми се чини. М. Георгиев, Избр. тв, 424-425. Пролетта бе много сефалия, / аз като бях твърде мераклия, / поисках да се поразходя / и по Влашко малко да походя. Н. Димков, АБКС, 37.
– От тур. sеfalι.