|
глас, гласъ̀т, гласà, мн. гласовè, глàса (сл. ч.), м. 1. Звук, произведен от гласовите органи у човек или животно. Лаят се последва тозчас от човешки глас. Вазов. В чистата тишина се носеше равният и самотен глас на кукувицата. Елин Пелин. || Способност за пеене. Глас имам меден загорски, / ... / песента ще се пронесе / по гори и по долища. Ботев. Нямам глас. Певецът изгуби своя глас. || Прен. Поет. Звук, шум от нещо. Около нея кротко пасеше пръснато стадо овци и мекият глас на звънците успокоително трептеше в здрача. Елин Пелин. Като опитен войник той познаваше снарядите по гласа. Л. Стоянов. 2. Муз. Една от две или от няколко мелодии в музикална пиеса при хорово пеене. Първи глас. Втори глас. Песен на два гласа. 3. Разг. Мелодия. Той знаеше гласа на всичките български песни. Вазов. 4. Прен. Проява на вътрешно чувство, инстинкт или съвест. Не съм суеверен, не вярвам в духове, но може би това беше гласът на инстинкта, който не лъже. Л. Стоянов. 5. Прен. Зов, призив, повик. Аз вече пушка нарамих / и на глас тичам народен / срещу врага си безверни. Ботев. 6. Прен. При гласуване — израз на волята на едно лице при вземане на някакво решение. Имам право на глас. Давам гласа си. Присъединявам гласа си. || Изразената по тоя начин воля, съгласие, мнение. Във всички тия мнения решителен и авторитетен глас има Радуш. Йовков. Глас народен, глас божи. (Послов.) □ В един глас — едновременно, заедно. Глас в пустиня — зов без отзвук. Изгубвам глас — преграквам. Издигам глас — решително изказвам своето мнение. Издигам глас в защита на мира. Колкото ми глас държи (викам, пея, плача и др.) — колкото мога високо и силно (викам, пея, плача и др.). Чета на глас — чета високо, за да се чува.
|