|
лъхтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. лъхтя̀л, -а, -о, мн. лъхтèли, несв., непрех. 1. Излъчвам се, лъхам силно. От гората лъхтеше прохлада, напоена с дъх от горски цветя. Ц. Церковски. Жарава ‒ ден. Като из пещ лъхти. К. Христов. || Обр. Утехата лъхти и блика / от земната раздрана гръд, / и звънки песни на мотики / над равното поле ехтят. Хр. Радевски. 2. Изпускам дъх, миризма; дъхам. А вън, посребрени от лунния блясък, / лъхтят ароматни липи. Смирненски.
|