нарòчен1, -чна, -чно, мн. -чни, прил. 1. Който е определен за някаква работа, за някаква цел; специален, неслучаен. Околийският революционен комитет... изпрати с нарочен куриер строго писмо до войводата на полската чета. Дим. Талев. Нарочен човек беше отишел да стори хабер на дъщеря му и да я доведе. Йовков. Прощавай, братко, поздрава нарочен / и китката ти ний ще предадем! Н. Марангозов. 2. Извършен умишлено, нарочно, неслучайно. Петър Овчаров ‒ прочете той с нарочно запинане. Вазов.
нарòчен2, -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от нароча. 2. Като прил. ‒ взет на очи.
|