пръхтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. пръхтя̀л, -а, -о, мн. пръхтèли, св., непрех. Обикн. за кон или добитък — силно и шумно изкарвам през носа си вдишания въздух; сумтя. Той бодро седеше на кончето си, а то вървеше живо, пръхтеше самодоволно с ноздри и игриво се перчеше. Елин Пелин. Славяните развеждаха своите коне, които пръхтяха и ровеха пръстта. Ст. Загорчинов. Подрънкват весело звънци / и сухо листе пада. / Пръхтят, тресат глави овци — / пасе в лъката стадо. Т. Харманджиев. Като зъзнеше и пръхтеше, той лисна няколко последни шепи вода и посегна към пешкира. Вежинов.
|