пухтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. пухтя̀л, -а, -о, мн. пухтèли, несв., непрех. 1. Шумно изпускам силна въздушна струя от устата си, обикн. поради яд, мъка, досада, умора и под.; пуфтя. Той завари брата си, че пухти от мъка и гняв. А. Страшимиров. Кръстьо пушеше, пухтеше... Целият свят като че му беше крив. Г. Караславов. Той пухтеше от горещина и току си бърше потта от лицето. М. Кремен. 2. За машина, мотор и под. — работя, движа се, като издавам глух и тъп звук „пух-пух“. В ковачницата... пухти / духало; тъп, подземен сякаш звук / се чуй, замлъкне и пак избухти. П. П. Славейков. А влакът летеше, / пухтеше, далеч я отнасяше татък. Ем. п. Димитров. Тук-таме край селата пухтяха с бавен темп мотори на вършачки. Дим. Димов. Тежък камион с един фар пухти насам и спира пред заведението. К. Константинов. Растат и учат / бодрите младежи, пухтят комбайни / в мирните поля. Багряна.
|