Чуждите географски собствени имена са навлизали в българския език през годините и десетилетията по различни пътища и начини – пряко, по писмен път, в т. ч. чрез някой друг език като посредник. Те са се установили в определен вид, който е станал традиционен за българския език. Този вид може да бъде транскрипция – предаване на звуковия състав на името на български; транслитерация – предаване на буквения състав на името на български; превод. Срв. напр. имената Париж, Рим, Солун, Пекин, Китай, които на български са различни от оригиналните. Държавите Кот д’Ивоар и Кабо Верде от средата на 80-те години на XX век по дипломатически път изискаха от другите държави старите имена Бряг на слоновата кост и Острови Зелени нос да се заменят с новите (в официални текстове).
В някои случаи в българския език паралелно и равноправно съществуват транскрибирана и преведена форма чуждо собствено име. Такива са напр. английските имена Гранд каньон и Големия каньон, Скалистите планини и Роки Маунтинс, Огнена земя и Тиера дел Фуего. Някои чужди собствени имена, в т. ч. и на съвременни обекти, се установяват в българския език или само преведени – напр. Силициевата долина, или само транскрибирани – напр. Емпайър стейт билдинг.
Навлизането и установяването на чужди собствени имена е процес, който не може да бъде целенасочено контролиран или регулиран, тъй като пряко зависи от много езикови и социални фактори. От тази гледна точка въпросът „Кога трябва да се превеждат чужди географски собствени имена на български език и кога – не?“ е некоректен, а въвеждането на задължителни правила за превод или за предаване по друг начин е обречено на неуспех.