ЛЕС, лесъ̀т, леса̀, мн. лесовѐ, м. Книж. Гора (в 1 и 2 знач.). В девствените лесове, в едва пристъпните скали, .., в царството на орлите и многократните екове, — там, там е хубавата, дивната, омайната майка България. Ал. Константинов, Съч., 90. Ала старият калугер не остана дълго времена мястото си. Тъкмо там, където той гледаше, лесът зашумоля. Ст. Загорчинов, ДП, 31. Да не бе имало на Мезарица гора, щях да приема, че не би могла да съществува. Но там бе расла не каква да е гора, а двестагодишен лес, както се виждаше по изостаналите в пожарището клади. Н. Хайтов, ПП, 32. Реката до днес нито веднъж не беше прииждала, защото еловият лес над селото пие водата на планината и спира снега. Лесът е бранище. А. Дончев, ВР, 52. По някои места той дохождал до такива гъсти лесове, щото ся принуждавал да ся отбива от пътя си. ИЗ 1877, 398. Много здраве на вас, китни / сенчести дъбрави, / вам лесове, вам гъстаци, / зелени морави! Π. Ρ. Славейков, СП, 5. // Прен. С предл. от. За множество предмети, обикн. издигнати нагоре. Над главите на хилядното множество се носеше лес от бели плакарди. Ив. Вазов, Съч. XVII, 139. Македонската фаланга състояла от 16 реда пеша войска, обръжена с много дълги копия, тъй щото сичката маса от войните представяла непроницаем лес от копия. Н. Михайловски, РВИ (превод), 163-164. ● Обр. С душа през неволи пречистена, / пак бродим в житейския лес. Хр. Смирненски, Съч. II, 214.