Ж, мн. няма, ср. 1. Седмата буква от българската азбука, с която се означава съгласната Ж (изговаряна жъ), в старобългарските азбуки наричана ЖИВѢТЕ. Печатно ж. Ръкописно ж.
2. Фон. Звучна преднонебна (фрикативна) шипяща съгласна. Меко ж. Твърдо ж.
3. Като числ. редно. а) За означаване на седмия от поредица еднакви предмети, неща (изговаряно же). Параграф ж. Вход ж. б) При цифрова номерация, когато няколко предмета са отбелязани с един и същ номер. Стр. 10ж. № 108ж.