ЗАХОРТУ̀ВАМ, -аш, св. и (рядко) несв. Диал. 1. Прех. и непрех. Започвам да хортувам, да говоря; заговорвам, заговарям1, заприказвам, захоратявам, захоратувам. Наведе се Шишовата баба над засмяното момче, отви го, бутна го по рамото и тихо му захортува: – Хайде, чедо, стига си спал! А. Каралийчев, ПС I, 37. Инка му захортува: – Щъркелчо, прощавай! А. Каралийчев, ПС I, 139.
2. Прех. Започвам разговор с някого, въвличам някого в разговор; заговорвам, заговарям1, заприказвам, захоратявам, захоратувам. – Какво прави бате Илия? Имаш ли писмо от него? – захортува я Станка. – Обажда се – отвърна натъжено Илийца. Г. Караславов, ОХ II, 435. Из пътя Иванчо вървеше мълчешката, другарят му чакаше да стигнат у дома им и тогава да го захортува. Ил. Блъсков, ПБ II, 36. захортувам се страд.