ЗВАН, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. Книж. 1. Достоен, заслужил, признат. И за да пръкне книгата, [авторите] решиха / молба с покана да отправят тиха / до „Мецената“! Него, зван писател, / избират за почетен председател! Ем. Попдимитров, СР, 92.
2. Който е предопределен, който има задача, задължение да върши или да извърши нещо; призван, определен. Ако, напротив, заблуждението за сяко главно нещо завладее духовете, особено тези, които са звани да служат за наставници и водители, ще ги поведе из кривия път. Ч, 1870, бр. 6, 187. Ваше преосвященство сте звани да пасете стадо Христово, пасете го, както знаете. Н. Рилски, ОМР, 46.
3. Като същ. Диал. Често в съчет. с незван. Човек, който е поканен някъде. Зван дому не судит. Погов., СбНУ ХII, 223.
◊ Звани и незвани. Книж. Неодобр. 1. Лица, които са достойни, които могат, заслужават и имат право и които не са достойни, не могат, които не заслужават и нямат право да правят нещо. – Още от Освобождението насам тук много се шуми с революционните идеи. Шумят звани и незвани. В. Геновска, СГ, 287. И звани и незвани успяват да се настанят удобно на новата народна трапеза. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (1), 102. 2. Обикн. в съчет. с приятели. Случайни, само на думи (приятели). И ти имаш сигурното чувство, че той би те разбрал по-добре от много звани и незвани приятели. С. Северняк, ОНК, 207-208. Звано и незвано. Диал. Канени и неканени. Събрало се Марку срамно госке, / събрало се звано и незвано, / па говора у чесни трапези. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 5