ЗВА̀НЍЧЕН, -чна, -чно, мн. -чни, прил. Остар. Книж. 1. Който се отнася до държавата, правителството и други официални, ръководни органи; държавен, официален. Техните племяници и роднини събираха около себе други, които желаяха за някакво положение в званичния (правителствения) свят. Б. Димитров, Я I (превод), 59. Приемът беше много братски и сърдечен. Но колко грозеше отсъствието на званичен представител на българската черква или правителство! Ив. Вазов, НПис., 91. // Който произлиза, изхожда от държавни, ръководни органи; официален. – Аз ще се венчея за госпожа Филта, Исидор Хрисодактилов за Александра със званично позволение на патриархията. П. Р. Славейков, ЦП III (превод), 79. Званичен документ.
2. Който е признат, утвърден от държавата; официален. На 330 л. римският император Константин Великий, след като се покръсти и прогласи християнството за званична вяра, пренесе столицата на държавата си от Рим в Цариград. Св. Миларов, Н, 1882, кн. 2, 128. Че българите са владали в Румъния дълго време, свидетелствува най-добре народният наш език, който доскоро е бил изобщо употребяван като званичен. С. Бобчев, ПОС (превод), 92.
3. За облекло – униформен, служебен. Вратата отведнаж се отвориха и се показаха две лица. Едното от тях беше облечено в турско званично облекло, а другото чисто европейски. Св. Миларов, СЦТ, 61. // Който е във връзка с някаква дейност, служба; делови, служебен. – Вие сте в Цариград! В ръцете на правосъдието. – Поразнико! Син ми!... Поради тебе умира на бесилото. Трипани пребледня. Полицейският чиновник, понеже разбираше гръцкия език, стоеше и слушаше. Защото този разговор имаше нещо званично. П. Р. Славейков, ЦП II (превод), 143-144.
– От схр. званичан.