ЗЕДÈ неизм. прил. Остар. и диал. 1. Излишен, ненужен. – Но как! В джоба им [на фабрикантите] ли да бръкна? – Че бръкни пък! Защо си началник? – Не, не, вий ме послушайте. Това са зеде приказки. Помолете ги още един път. П. Спасов, ХлХ, 117. Инак те [стиховете] ще са изложени на опасност да станат популярни, като бисерът, и да се труфят с тях онези, на които и стъклените мъниста са зеде труфила. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 175.
2. Като нареч. Обикн. с гл. съм в 3 л. ед. Излишно. Уж истината е за всички свята / и хората от нея нямат страх, / но кажеш ли я право във очите – / стисни душата си между зъбите, / че има да ядеш зеде пердах. Д. Подвързачов, ПЧ [еа].
– От араб. през тур. ziyade. – Други форми: зайдè, заедè, зейдè, зиядè.