ЗОРНЍЦА, мн. няма, ж. 1. Най-светлата звезда, която се явява сутрин на изток по-рано от другите (народно название на планетата Венера); денница. Венера се явява ту от едната, ту от другата страна на Слънцето, гледано от Земята, и затова се явява ту като зорница сутрин преди слънчевия изгрев, ту като вечерница наскоро след слънчевия залез. Г. Томалевски, АН, 247. Той хубаво помни тежестта на снопите, товарени рано сутрин, когато зорницата още не е изгряла. Й. Йовков, Ж 1945, 170. Здрачът бързо отстъпваше с необозрима сянка надолу, към равнините, и на небето остана да свети само зорницата. Ем. Станев, ИК III и IV, 337. Сите китки повехнаа, / Янината не повехна, / що е рано накитена / пред зорница, по росица. Нар. пес., СбВСтТ, 539.
2. Прен. Със съгл. и несъгл. опред. Началото, появата на нещо светло, радостно. Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение. Ив. Вазов, Съч. VI, 34. И може би в безкрая гоня аз граница, / с напразно вярван сън за бъдаща зорница – / слепец пробуден, сляп отвека и навек... П. К. Яворов, Съч. I, 160. Не всуе с нашта кръв поена е земята – / изгрее зорницата на бъдещите дни / из нея. П. П. Славейков, КП ч. III, 49. ● Обр. Единът син загина партизанин, / остана ѝ [на майката] девойката Маруся – / и внучката Мария – златоруса / зорница малка в тъжния живот. Е. Багряна, ПЗ, 42-43.