ЗЪН и (удвоено или утроено) зън-зън, зън-зън-зън или (удължено) зън-н-н, зъ-ъ-ъ-н междум. 1. За наподобяване на звук от удряне на метални или стъклени предмети; звън. Над масата на съдията висеше едно златно звънче с тревожен глас. Оня, който искаше да каже нещо на домакина, дръпваше конеца и звънчето се обаждаше. – Зън-н-н! Зън-н-н! Зън-н-н! А. Каралийчев, ТР, 145. Върви, забол китка на челото. А овцете – зън-зън-зън! – търчат подиря му. Ив. Хаджимарчев, ОК, 220. И се затвори в одаята и само се чува, зън-зън, брои си парите. Й. Йовков, ВАХ, 182. Зън-зън! .. – Чуваш ли, Гано? Чуй как пее! Цяла музика! – Чух, чух! – позасмя се Гана, взе дрънкалката и си я сложи в сандъчето. Ст. Даскалов, СЛ, 406.
2. За наподобяване на звуков сигнал, издаван от уред, телефон, електрически звънец или друг механизъм, апарат; звън. – Зън-н! Зън-н! Звънецът над вратата тревожно позвъни. П. Стъпов, ГОВ, 164.
3. За наподобяване на бръмченето на насекомо. Един комар / пред слона се изпречи, / изви се, кацна върху пън, / па рече: / – Зън-н-н-н... Д. Точев, ВН, 1958, бр. 2225, 4.