ИЗКУФЯ̀Л, -а, -о, мн. изкуфѐли. Прич. мин. св. деят. от изкуфея като прил. 1. За плод или стъбло на растение – който е с празна, куха вътрешност. Накупил все изкуфели дини.
2. Прен. Разг. Грубо. За човек – на който разсъжденията и поведението показват оглупяване; изглупял, оглупял. „Но, мила, кой ще се грижи за мен? Искаш да ме оставиш в ръцете на някоя нахална слугиня или изкуфяла старица? Та ние имаме достатъчно пари!“ Л. Дилов, ПБД, 39. – Да пишем до владиката общо, народно писмо. Не щем новия наместник! Людете дигаха рамена: – Това е работа на общината, Климе. Каква имаме ние с владиката... – Общината! Стари, изкуфели чорбаджии. Наместникът и Аврам Немтур ги мамят, приспиват ги. Д. Талев, ЖС, 166–167. Студ премина по гърба му, като си спомни ония безкрайно дълги месеци зад решетката. И за какво? За глупостта да се поведе по празните обещания на един изкуфял пастор. М. Грубешлиева, ЛФ, 1957, бр. 29, 1.
◊ Изкуфяла глава. Разг. Грубо. Глупав човек; глупак. – Те бяха, бай Юрданчо, такива помии и дивотии, каквито само изкуфели глави могат да измислят. Ив. Вазов, Съч. XXII, 52. – Нали той [Стаменко] миналата година щеше да пречука батя за мерата?... А сега ти ще го пременяш?... Уф! Главо изкуфяла! Г. Караславов, Тат., 20.