КАБУ̀Л м. Само ед. Остар. и диал. 1. Само в съчет.: Кабул ставам. Кабул съм. Струвам (сторя, чиня) кабул. Давам съгласие, съгласен съм; кабуля се. — Пък аз „кабул“ не ставам от такава работа. Слушах, слушах, па като го [мъжа си] сеирдисах: „Че ти да не си ме взел само за разправии, бе господинчо?“ Ст. Чилингиров, ХНН, 133. — Земете си думата назад, нашият цар-баща не струва кабул да храни своите затворници с комитаджийски хляб! — отговори юзбашията. З. Стоянов, ЗБВ III, 162. „Ние не струваме кабул да седят турци в българските къщя и да безчестят дъщерите им“, казале селянете. С, 1872, бр. 40, 317. На изпракяне голем бакшиш му дал на светците, арно, ама тие нищо кабул не сториле да му земат и си ошле. СбНУ XV, 95. Ясни светкавици западаха, / та потемняха Николови дори / и турци са изпоплашили: / — Назад, назад да бягаме, / че аллах кабул ни е чинел / Гюргие кадона да стане. Нар. пес., СбНУ XXXVI, 50.
2. Само в съчет.: Сторя кабул. Чиня кабул. Приемам нещо. — Ефендим, християнската вяра искам да сторя кабул — каза човекът още повече уплашен. З. Стоянов, ЗБВ II, 112. „Не ти го чинам кабул, мъжо, тоа безчестие; да ме имаш на душа, яз ова го не търпам и ке се удаам в бунар!“ СбКШ, 92. ● Нар.-поет. Обикн. кабул кабуля. Йот де са й зело юначе бошначе, / пазар пазарили, кабул кабулили, / .. / за иляда, мамо, се кара грошове. СбНУ XXV, 124.
— От араб. през тур. kabul.