КАБУЛЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. Остар. и диал. 1. Приемам нещо или някого. — Хем това не го кабуля, чуваш ли? Тъй да знаеш, не го кабуля. Аз пратих Желя да ми дадеш кандили, а ти си ми дал влашеник! Ст. Чилингиров, ПЖ, 6-7. — Маскари? Такава дума не я кабуля, чорбаджи. Добри хора са. Ст. Чилингиров, ПЖ, 28. — Я това нема да кабулим у моята къща! Доде съм жив, а я не давам да бъде моята задруга робия за некого! М. Георгиев, Избр. разк., 67. „Аз немам ни сестра, ни жена, ще та прибера за жена и за сестра.“ — „Ако ма кабулиш, саката жена да храниш!?“ СбНУ III, 173.
2. Обикн. със следв. гл. и съюз да. Съгласен съм, искам нещо да стане. — Язък за парите. Сега ми е дошел учен, че защо ми е, кога не кабули нито на чорбаджия да отиде, нито на дюгеня ми да седне. Д. Войников, КЦ, 3. „Ние не кабулиме да са турчите — рекле селяните на момичетата, — ние имаме за вазе момчета българчета!“ С, 1872, бр. 40, 317. ● Нар.-поет. Обикн. кабул кабуля. Йот де са й зело юначе бошначе, / пазар пазарили, кабул кабулили, / .. / за иляда, мамо, се кара грошове. СбНУ XXV, 124. кабуля се страд.
КАБУЛЯ̀ СЕ несв., непрех. Съгласявам се.