КАНА̀Р1, -ът, -а, мн. -и, м. Остар. Канарче. От тия острови [Канарските] са донесени в Европа канарите. Ив. Богоров, ВГД (превод), 289.
— От исп. canario през гр. κανάρι. (Вж. Л. Ванков, Към историята на някои заемки от западните романски езици в български и в другите балкански езици, ГСУ — ФФ 54/2, 1960, с. 210; М. Филипова-Байрова, Гръцки заемки в съвременния български език. София БАН, 1969, с. 99).
КАНА̀Р2 м. Истор. 1. Прабългарска титла на престонаследника; канартикин. От надписа се разбира, че Омуртаг като престолонаследник получил от Крума титлата канар. Р, 1925, бр. 194, 3.
2. Лице, което има такава титла.
— От тюрк.