КЛЀТНИК, зват. -ко и (остар.) -че, мн. -ци, м. Нещастен, злочест човек. Те се струпваха като чакали край оня изнемощял клетник, който се подхлъзваше в калта и забавяше цялата върволица. Ст. Дичев, ЗC I, 102. — Едвам се отскубнах да избягам. Уви, но зарад мене пострада моят стар баща. Сега клетникът виси на едно дърво, обесен за краката. Елин Пелин, ЯБ, 155-156. Той ся опита да каже, че грехът му не беше толкоз тежък .. — Оплаквам та и съжалявам, клетниче! — му отговори Герман, като му тласна лицето ο земята. М. Балабанов, ДБ (превод), 128-129. Властите приписаха тия убийства пак на българи, .. Всички тия клетници биле подлагани на тежки изтезания от властите и бити до смърт. Бълг., 1902, бр. 485, 2. „О клетнико, кой тук с заровен лик, / жестоко тъй си плащаш греховете, / продумай, ако в тебе още слух и глас / не са били завинаги отнети.“ К. Величков, Ад (превод), 168.