КЛО̀ЧА1, -иш, мин. св. -их, несв., непрех. Диал. Клокоча (във 2 и З знач.). Всяко очарователно кътче в Нашите планини, всяка райска долита, гдето шумоли горица и клоче ручейка, е дала прибежище на едно кичесто манастирче. Ив. Вазов, БП, 126. Открехвам голямата порта: / „ Из попуканите плочи / са израснали треви, / баричката тихо клочи, / вечно нещо си мълви...“ Н. Стефанова, РП, 74-75. Когато му се [на Мигалото] случеше понякога да държи чаша с вино из бъклица или ракия из бърдето, той тогаз се no-преди прекръсти три пъти и докато клочеше в гърлото му, то клепачките и на двете му очи играеха. М. Георгиев, Избр. разк., 171.
КЛО̀ЧА2, -иш, мин. св. -их, несв., непрех. Диал. За квачка — клопам1, клокам, квакам, квача. Квачката клочеше настръхнала, вързана за лозницата. Ст. Мокрев, ЗИ, 184. Кой я [квачката] разсърдил? Тя клочи, върти се, фучи. Настръхнала е, с разрешена перушина. Й. Йовков, АМГ, 199.