КОЛИБА̀К, мн. -ци, след числ. -ка, м. Събир. Диал. Населено планинско място, по-малко от село, чиито къщи (до стотина на брой) са разпръснати на групи на недалечно разстояние; махала. Подир няколко завоя нея, пътеката излезе на открита полянка, .., отдето пак ни се лъсна гледката на Сюткя и доспатските колибаци. Ив. Вазов, Съч. XVI, 63. В близките Родопи пък, за повече от два месеца време съобщенията между селца и колибаци бяха преустановени от сняг. РН, 1910, кн. 8-9, 216. Минали бяха девет дена, откакто боляринът Калота бе удвоил стражата пред главните порти, а още нищо лошо не се бе случило. Пък и какво можеше да се случи през един горещ летен ден, когато жива душа нямаше в колибака Трипетли. Н. Хайтов, Л, 6. Започваш от столицата, .., та до най-затънтения колибак цъкаш с език и се питаш: Бе, как успяха и тук, как сколасаха...! ОФ, 1959, бр. 4604, 2.