КО̀ЧИНА ж. 1. Помещение за свиня; свинарник. Гледат, из двора щъкат кокошки, . ., от кочината се обажда прасе, провира зурлата си между цепнатините. Й. Радичков, СР, 81. Свинефермата стана много хубава. . Като се свърши всичко това, пренесоха свинете от старата кочина и свинефермата започна своя живот. И. Петров, НЛ, 43. Зиме свинете тряба да са държат в топли кочини, постлани със слама, и редовно да са хранят. Ступ., 1875, бр. 4, 30. Седела й Коца седела, / тъкмо ми една седмица, / свичките курници измела, / курниците и кочините. Нар. пес., СбВСтТ, 866.
2. Прен. Грубо. Много замърсено и обикн. тясно място или помещение. — Метеш! — викна той след нея [чистачката]. — Хубаво метеш! Долу при болните е кочина!... Ст. Дичев, ЗС I, 605. — Влез оттука, бай Цанко, да вържа магарето! — каза Павли и тръгна към ниска, схлупена, измазана с глина къщурка. —Е-е-ех, Павле, Павле! Значи в същата кочина се навирате? — съчувствено се провикна Цанко. Т. Данаилов, СбСт, 229. Как може да се седне в тоя прахуляк — мислеше той нервиран. — Това не е канцелария, а кочина! П. Вежинов, ВР, 168.
◊ Заплитам се / заплета се като пиле в кочина. Диал. Обхваща ме силно смущение и съвсем не зная как да постъпя или да отговоря. Като на кочина катанец прилича ми. Диал. Ирон. Съвсем не ми прилича (за неподходящи за някого облекло или накит).