КУ̀-КУ̀, (рядко) ку̀ку̀1 и (удвоено) ку̀ку-ку̀ку, ку̀-ку-ку̀-ку и (удължено) ку̀ку-у между м. 1. За наподобяване на звук, издаван от кукувица. Кукувицата равно, отмерено и настоятелно кукаше и нейният глас, .. пълнеше простора от земята до небето. — Ку-ку, ку-ку, ку-ку.. Елин Пелин, Съч. III, 144. На, плодовете на един фанариотин, на един грък владика, пък има очи йоще и да са фали! — Куку, куку, къде ходи, да не доде! Г, 1863, бр. 5, 35. Надалеч градини / цъвтяха с вечни непознати дървеса, / и „куку!“ чуваше се тихичко гласа / на птица. Ем. Попдимитров, К, 22.
2. Разг. Като възглас, закачка — при произнасянето на който викащият обикновено се крие. Един момчешки глас весело извика: —Куку! Къде, за риба ли? П. Стъпов, ЧОТ, 35-36. Научен да се закача с момите, той [Рачо] не се стърпял да не закачи и нея, и какво да и направи — отлага си калпака, та го ударя пред краката ѝ на улицата да тупне и повиква: „Куку, Доне!“ Π. Ρ. Славейков, Избр. пр II, 19. Отнейде изскочиха немирни дечурлига, съгледаха го и почнаха да го закачат. — Шоп! Шопе, куку! Елин „Пелин, Съч. II, 90. — “ Чумоти се, дедо, детенца?„ — “Ке ми викат: тате, бате, / кукуу!„ СбНУКШ ч. III, 46.
3. Разг. Като същ. ку-ку, куку ср. а) Кукукане. Пак се закиска някой в орехите. Веднъж, дваж и неочаквано кикотът завърши с няколко бързи “ку-ку! ку-ку! ку-ку! ку-ку!„ Ем. Станев, ЯГ, 26. Я на двори имаш до три тополи, I я на тополи до три кукувици: / първата кукува — само що не продумва, / .., / третята кукува — куку не премълча.“ Нар. пес., СбНУ XXVII, 300. б) Възглас за привличане на вниманието на някого. — Ти си мъж и твоята работа е лесна. Стига да речеш куку, .., и десет ще ти откукат, ами ние — ние, женска страна дето сме! Елин Пелин, Съч. II, 23. Тя не рече ни тебе куку, ни томува куку, а мен рече куку, че имам триста у пазухата. Π. Ρ. Славейков, БП II, 183. в) Вид детска игра на криеница. Игри за по-възрастните момичета: .., Пиш, пиш! Кукуу! СбНУКШ, ч. III, 41.
4. В сказ. функция. Кукам. — Защо ще ти е птичката? Лете куку-куку, пък зиме — през море ѝ царството. Елин Пелин, Съч. II, 79.