КУ̀КАМ1, -аш, несв., непрех. Обикн. за кукувица — издавам глас, характерен звук ку-ку. По долищата цвърчат всякакви пилета, а сегиз-тогиз се обажда и една кукумявка. „Бре, мисля си аз, тая кукумявка не кука на добро.“ Ст. Даскалов, БП, 46. Кукувицата равно, отмерено и настоятелно кукаше и нейният глас, .., даваше тайнствен смисъл на тишината и на простотата, която пълнеше простора от земята до небето. Елин Пелин, Съч. III, 144. Той [ратаят] моли кукувицата да иде да кука в цареви двори. Г. Цанев, СИБЛ, 272. Ти пак си дошла, бездомна кукувица! /. . / без да те очаквам, без да те желая, вечно теб да кукаш чувам в пролетта. Ив. Карановски, 13.
КУ̀КАМ2, -аш, несв., непрех. Диал. Седя вечно в къщи. Славка майци си отвръща: / .. / че ми е Сандо късканджи, / мене ще млада затвори / в бащини къщи високи, / да кукам сама самница, / да кукам, клета, да крея / без рода и без раздумка. Ц. Церковски, Съч. II, 201.