КУ̀ТЕЛ1, мн. ку̀тли, м. Диал. 1. Дълбок и тесен издълбан дървен съд, в който се чука сол, жито и др.; чутура. Изкарай децата, доведи момата — / че ако не дойде, че ти кълцам кости, / че ти кълцам кости, като пипер в кутел! Нар. пес., СбНУ XLIV, 350.
2. Мярка за взимане на уем от зърнени храни, обикн. половин шиник; половник, кутия, кутла. Със сечева подправят воденици, . ., с гребло отгрибват брашно, .., с кутелу земат дял или уем, на крина по кутел. Г. С. Раковски, Π I, 82. Еднуж селяните се собрале и него го повикале и му рекле: „Ево пайдофме му насип, да ти дайме на гумно по еден кутел жито, само лошо отсега да не велиш.“ Нар. прик., СбНУ XXIX, 198.
3. Дървена кофа над кладенец. Като вървело [момчето] в патя, стигнал го един човек, .. Като вървеле в патя, ожаднеле за вода и намериле един излак, но немало кутел со що да пият. СГ, 1894, кн. 1, 402. Дирили [момичето и циганинът] много вода и едва намерили един въбел без кутел и нямало с какво да извадят вода. Нар. прик., Христом. ВВ I, 31. // Съд за наливане, загребване на вода. И направи на чешмата / златен кутел, сребран синджир, /. . / и си писа свойе име, / свойе име цар Стефана, / кой промине да намине, / да нагребе с кутлом вода, / да напои кон и себе. Нар. пес., СбНУ II, 11.
4. Вдлъбната лопата за загрибане на брашно (Н. Геров, РБЯ).
КУ̀ТЕЛ2, мн. ку̀тли, м. Диал. Най-малкият пръст на ръката; кутре1, кутле, кутлец, кутрец, кутро.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1897.