КУ̀ТЛЀ, мн. -та, ср. Диал. Умал. от кутел2; кутре1, кутел3, кутлец, кутрец, кутро. Димо се отличаваше от тях. Имаше три белязки коя от коя по-чудни: пръстите му на лявата ръка не бяха пет, а шест — с едно кутле повече. Г. Манов, КД, 32. Той ги пропъдил, а те [войските] го ранили в дясната ръка на кутлето. Нар. прик., СбНУ V, 201.