КУТРЍ1, -а̀, -о̀, мн. -ѝ, местоим. Диал. 1. Въпрос. местоим. Кой. Кажи ми, Гинка, дащерьо, / кутра ракия да пием, / кутри стафиди да ядем? Нар. пес., СбНУ XIV, 39. — Батьо льо яго Мехмеде, / на кутро ханче да пойдем? / — Брате Ферхате, Ферхате, / на ново ханче да пойдем. Нар. пес., СбНУ XXXIX, 197.
2. Относ. местоим. Който. — „Юначе лудо и младо, / ко ти е чалъм да дойдеш, / межата да ми обидиш. / Кутрану мома бендисаш / и нея да ти дадеме.“ Нар. пес., СбНУ XXXIX, 200.
КУ̀ТРИ2, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. Клет, беден, злочест, горък. Дошло време му изпсовисале на овчаро съте овци и той кутрио, ка осиромашел, търгнал да оде на чужбина. Нар. прик., СбНУ III, 153. Ти ни заби стрела люта, / како ке я извадиме? / плачи, сестро, плачи кутра, / плачи, плачи, да плачеме. Нар. пес., СбНУ XI, 19. „Саракино църнооко, / дарувай ми едно око!“ / „Море лудо кутро младо, / ни дарувам, ни продавам.“ Нар. пес., СбБрМ, 424. Се зачудие кутри селяни, / от що ми чиниш големи зулум, / му донесое сгодна вечера, / болаки лудо да ми вечерат, / да ми вечерат, да ми заспиет. Нар. пес., СбБрМ,406.
— Друга (диал.) форма: ку̀тър.