КУЧКА̀Р, -ят, -я, мн. -и, м. 1. Човек, който хваща с примка безстопанствени или бесни кучета. Нашата улица е известна и с това, че по нея не минават кучкарите. Ст. Стратиев, СВМ, 89. Унищожението на кучетата е събитие в Цариград. Дни подред особени хайки от кучкари, объркали народността си, гонят с примки нещастните животни и ги затварят в кафези-гробници. Хр. Бръзицов, НЦ, 327.
2. През средновековието — човек, който се грижи за кучетата на владетеля; кучетар. Кучкарите с псетата и селяните викачи оставаха вън и там се надигаше голям шум. Ем. Станев, А, 61. За какво ще вие едно куче, хранено от болярските кучкари само с живи петли? Н. Хайтов, Л, 5-6.
3. Разг. Човек, който много обича кучета или отглежда кучета. Голям кучкар е. Откакто го знам, у тях все има някакво куче.