КЪ̀РКАНЕ1, мн. -ия ср. Отгл. същ. от къркам. В далечините се задават ята жерави. Едва се дочуват задавените им къркания. Ив. Кирилов, Ж, 108. Той чу откъм тръстиката познатото къркане и се усмихна. . Берое не търсеше патиците. Д. Кисьов, Щ, 188.
КЪ̀РКАНЕ2, мн. няма, ср. Разг. Неодобр. Отгл. същ. от къркам2 и от къркам се; пиене.