КЪЧ, къ̀чът, къ̀ча, мн. къ̀чове, след числ. къ̀ча, м. Диал. Задната част от тялото на кон или магаре Тук се кара с някого, там шиба със суровица потните къчове на впрегна ти претоварени коне. Д. Немиров, Б, 118.
◊ Хвърлям (вдигам) къч. Разг. За кон, магаре — ритвам със задните крака. Имахме си ние един кон — Лишко. . Тате казваше, че бил възрастен колкото него. Може би затова беше и толкова кротък. Не препуска силно, не хвърля към. Кр. Григоров, Н, 103. След това се завъртя [магарицата] около ореха, хвърли къч и зарева така, както никога не беше ревала. Хр. Пелитев, ХО, 64-65. Магарицата, .., не се даваше, ловко се въртеше из тръните, поритваше, вдигаше къчове. Т. Харманджиев, КЕД, 127. Хвърлям / хвърля къч. Разг. 1. За някого. Ирон. Никак не желая да се видя с някого. 2. Някому. Грубо отказвам нещо на някого.